Божидарка Божинова – Зима

Божидарка Божинова е родена в един топъл юнски ден преди близо половин век. Думите я преследват от ранна детска възраст. Първите си поетически опити прави на 11-годишна възраст. Пише, откакто се помни, но дълго време избягва публичността. Бяга от поезията, но тя я настига и се налага взаимно да се опитомяват. Публикувала е стихотворенията си единствено в литературни сайтове под псевдоним. Завършила е руска филология и слабостта й са преводите и руската литература. Понякога пише стихове и на руски. Обича да експериментира с думите и да преодолява себе си. В момента се занимава с коректорска и редакторска дейност, и прави планове за бъдещето. Една от мечтите й е някой ден стиховете й да бъдат преведени на чужд език.

 

ЗИМА

Не съм такава.
Не си такъв.
И двамата знаем,
че не е така
и не е където
и както трябва.
И затова е
толкова хубаво
и обречено.
Просто е зима.

 

ЛЯТОТО

Думите са твоите спирачки,
докато бягаш по стръмното
и от мен.
И от късното лято,
задавено в топла мъгла,
отчаяно хлипащо
в тежки отпуснати длани.
Прозорецът в тъмната стая
отдавна е дъно на спомен.
А в ъгъла – сухи цветя.
Стар паяк заплита въжета,
за да не литне
бездомната сянка
към чуждите спомени.
Вече е зима.
И само прахът
по цветята е жив.
Като хвърлени думи и дим.
Като изпушен спомен
за теб.
И за лятото.

 

ЕСЕННО ДЪРВО

Сърцето ми
е есенно дърво,
белязано с кръв
за отсичане.
А от твоето
капе ръжда.

 

НА ДЪНОТО

Искам да се удавя
в очите ти
и да стигна до дъното.
Там, където е тихо
и има смисъл.
И няма съмнения.
Няма дилеми
и мъртви сезони.
Русалките имат
щастлива любов
и са просто жени.

 

ОБРАТЕН ЗАВОЙ

Вярвах, че трябва да те заслужа.
И не успявах.
Сляпа и глупава, подминавах
тъмните знаци по пътя си.
За да открия по залез
лицето ти в облака,
в който редовно се сгушвах.
За да те видя по кожата
на предишното малко момиче,
спящо под миглите и в страха ми.
Ти си в мен.
Дръзко и сладко усещане
за обратен завой.
За препъване в тъмното.
Кратко бягство по крива пътечка.
Ще те пазя от себе си
от верните грешки.
Ще те обичам.
Както обичам душата си.

 

ВЪЖЕТО

Спъвам се в думи,
които са чиста случайност
и нищо важно не значат.
Някой ми казва,
че вината тежи.
Че е стъпил накриво
и съжалява.
Ще ги прескоча,
както прескачах въжето
като дете.
Както скачах на ластик,
преди да порасна.
И преди да ме спънат
трудни думи на някого,
който не помни
как се скача от много високо,
без да боли.

 

ГЛАДНО НЕБЕ

Разказах ли ви за синеокия,
който ми взе усмивката
и направи от нея луна?
И я отнесе в джоба си
на разсъмване.
И не иска да ми я върне.
Затова ли е толкова
гладно небето?
И се свива в облак
зиморничаво,
както аз се сгуших
в очите му.

 

ЩЕ ЖИВЕЯ

Когато лъжеш мен,
небето става бездна.
И рухвам покосена
от ръката ти.
Когато лъжеш себе си
и лъжеш любовта,
ще те спасявам
всеки път.
И ще живея.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments