Емилиян Иванов – Милост за рибата или най-странният език под небето и въобще (Втора част)

Продължаваме представянето на новия роман на култовия представител на родния ъндърграунд, поета и писателя Емилиян Иванов – „Милост за рибата или най- странният език под небето и въобще“.Авторът е роден на 05.10.1978 г. във Велико Търново. През 1997 г. приключва средното си образование със специалност Пиано, а през 2003 г. завършва Философия и политология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. За фрагмент от планираната си първа книга „В бурята или седемнадесет повести за сърцето“ е номиниран в раздел Проза на конкурса за дебютиращи автори (LiterNet, 2006). Участник в първото издание на „Ръкописът“ по БНТ и освен в електронно списание „Нова асоциална поезия“, има публикации в литературните сайтове „Грозни пеликани“, „LiterNet“, „Нова социална поезия“ и др. Заедно с Ивайло Мерджанов и Янислав Трифонов участва в авангардните проекти Sprenger & Institoris и Руптура.

***
…Той се огледа и закрачи бавно през гората, а дъждът валеше силно и проливен, като спря, когато неусетно, следващата нощ настъпи. И в темнозорния ù мрак, от мазни, черни облаци изпълнен, принцесата със своята каляска от желязо самородно, нажежено – слязла; и озарила скитника с живот. Макар изпълнен с гняв, той изведнъж усетил бледата надежда в черепа му да се свива, и мигом засиял във етера на обичта…; и случайно, сякаш, срещнаха се двамата, но ето: нещо в тях се промени завинаги – но те разбраха, че нищо не е, нито – никога – било случайно, щом се прегърнаха; дори това, че тя, съдбата – пияна от гняв и гневна от пиянство – ги прокле: да бъде любовта им невъзможна и безкрайно надалеч; та да не могат никога отново да я зърнат…, и нито тя при тях да се завърне;1

на любовта ръката твърда е, ликът ѝ – тъмен…

… но той не знаел, че неговата принцеса е богиня: безсмъртна, някаква, роднина на богинята на паметта – самата Мнемосина – незачената и неродена – защото битието на паметта предшества по съвършенството на своята природа – всяко друго битие… И тя, на раздяла му дала памет: за миналото, което той нямал; дала му спомени за живота, що той не е живял; припомнил си името, дето още никой не бе му дал, с което още никой не бе го нито назовал, ни призовал; заживял, клетникът, с най-милите и топли; с най-мрачните и злощастни – спомени от детството, което никога не е било…
твърди се, че мракоядната птица по рождение и по природа, разбира Човешкия език; всички, които разказват за това, обаче, твърдо уговарят, че Човешкият език, такъв, какъвто е бил – общ и разбираем за всички хора – в едно старо време, отпреди Вавилон и неговата кула – такъв език вече не съществува; защото няма ни един жив човек-носител. Човешкият език, такъв, какъвто е понятен за птицата-мракояд, днес не се говори от никой човек. Това не означава, обаче, че птицата си остава безсловесна: ако живее достатъчно време, тя може да се научи да разбира, дори до съвършенство, нечий език; докато собственото ѝ грязно хриптене и гърголене, пък става красиво излята реч – като най-мъдра песен – за тоя, в същината, на чиито език, е тя вникнала…
Бидейки по същество, мъдра птица, тя е способна – стига да се научи и на това – да упражнява почти всякакъв вид магия – индуктивна, имитативна, инициативна, абдуктивна, редуктивна; най-черна брухерѝя – тò же. Веднъж, една такава птица, докато летяла в сферата на Южния кръст, произнесла старинното вещерско заклинание-палиндром:

S A T O R
A R E P O
T E N E T
O P E R A
R O T A S,

което днес и децата знаят толкова добре, че чисто магическата му, тайнствена сила е съвсем избледняла, ако и въобще е имало някога; произнесла го, но добавила още единадесет букви,що сама измислила, ръководейки се от вещината на логическото и на математическото изкуство: добавила шеста дума към долната страна на магическия квадрат, която (думата) имала шест букви (и която няма да ви кажа); добавила още пет букви, за да запълни празнотата в дясната страна; букви, които също няма да ви кажа; но да знаете, че палиндромът си останал палиндром, а магическия квадрат станал още по-магически; по единствената причина, че числото ‘пет’ може да е просто, но пък числото ‘шест’ – направо си е идеално – то с лекота се дели не само на себе си и единицата; ами и на две, и на три – също тъй; при това, щом делиш шест на две – получаваш три; и обратно: разделиш ли го на три – тогава ще получиш две. Та произнесла-непроизнесла, изхриптяла-избоботила – птицата-мракояд – този нов магически палиндром; и веднага се превърнала в жена. В жена-птица, по-точно.

…със своите нвай-висши познания в системата на най-дълбоката и мощна брухерия, тя – Юстина се казвала – придобила твърде непозната и велика сила, съизмерима само с тази на боговете; по-точно – утвърдила се като полубожество – като нимфа, като грация, като муза – непреходно сродена с безсмъртните и, с Мнемосина – най-вече; защото Юстина била богиня на Паметта, Познанието и числото i

<…>
„… но какво правиш с живота си, докъде ще стигнеш така – все по-надолу по наклонената плоскост? Та защо погубваш бъдещето си; та ти си толкова млада – животът тепърва ти предстои – защо го проваляш, защо го съсипваш! Та ти трябва непременно да завършиш училище; а защо не помислиш и за университетската скамейка?…”
Юстина, досадѐна почти до пристъп, гневно смачка кесийката с „Кале” и я запрати „на майната ѝ, дето ѝ е мястото” – тласкайки я като гюле: защото напоследък, още с първото вдъхване от, инак благодатните ацетонови изпарения, бе започнал да се явява един и същи загрижен глас с безкрайните му увещания „…да промениш живота си!”, все повтаряше и повтаряше: да се заеме с успешното завършване на училище и, както е, и вероятно, и самопонятно, дори – задължително! – да помисли и за „университетската скамейка”…
…и тъй, нижеха се, понякога като седемте плодовити и благи години от Стария Завет – дни, следобеди, по-точно: дълги, благи, почти свободни от тягостното, постоянно и надсадно скандиране на старческия глас – но неумòрен педагог: сякаш, понякога съвсем в началото или пък по-късно, по някое време, той се явяваше като по задължение, сякаш за да отбие някакъв номер, колкото безсмислен, толкова и задължителен; като изпищи с обиграна истерия – по веднъж: „Наклонената плоскост!”, „Университетската скамейка!” – сетне млъкваше за дълго, мъмрейки в това време, други някого, вероятно…. Друг път, обаче, и то неведнъж по ред, тая класна ли, дружинна ли…, що за род – другарка – защото това бе определено женски глас – понякога най-дълбок контраалт; друг път – скърцащ над обема на всякакви регистри – фалцет– но все един и същ: глас, напълно разпознаваем във всичките си позиции, всяка от които – особено грозна, и който – по собствени начини – обсебваше, понякога – немалко, но и нерядко, съвсем – цялото време – докато Юстина диша лепило – със съответното, добре познато преживяване, способно да прецака всеки трип, което само това присъствие има най-изключителната потентност, да насажда; понякога освен „А какво ще стане с младия ти живот?” и „…университетската скамейка!” (задължително) – всичко друго (а то не е малко, когато „Калето” е наистина „Кале”…) може да бъде възприето, само по случайност.
Тази почти неотменна повторяемост на вечните наставления – безмилостно, непрестанно и без оглед на нищо; при това – все по-често, че и – почти винаги (всеки път) – мисля, че мога да го кажа – накрай така отврати Юстина от лепилото, че тя поне за половин година го спря, само и само, за да не чува повече за „Университетската скамейка и т.н.”. Днес, обаче, денят бе особен и съвсем определено се нуждаеше да бъде отбелязан по възможно по-недвусмислен и характерен начин: Юстина се промъкна незабелязано в канцеларията, задигна една чисто нова, непазпечатана тубичка „Кале”; а канцеларистката си бе отишла по-рано, днес, освобождавайки, същевременно, и удобно място за процедурката. Юстина с нетърпение и почти треперейки, щедро си сипа в една торбичка и пъхна цялото си лице в нея. Само че, като я лъхна веднага непреходната класика – болезнена като възпален декубитус – на добре познатото: „Ами младия ти живот!” „Ами Университетската скамейка?” – тя хвърли с досада торбичката и отиде да привърши и този работен ден – за днес оставаше само последната лекция от курса ѝ по Интертекст…, а от утре, проф. Юстина Вл. вече преминаваше официално в пенсия.

<…>
„Аз наистина вярвам, че ти можеш да познаеш Истината…, стига да съумееш първо да я измислиш…” – му прошепнала, на раздяла, в ухото, на неговия – Най-странният език под Небето и въобще; и – Витек – тъй той повярвал че се е наричал винаги…, защото инак, и преди това…

…Той не знаеше, той не разбираше, той не вярваше, той не мислеше, той не познаваше; той ни отричаше, ни утвърждаваше – ш’тото и нищо не помнеше:

просто нямаше откъде; този човек бе като нова, една, дума; неологизъм, съставен случайно, в движеие, в течение импровизирания устрем на някаква причудлива реч за нещо, колкото невъзможно, толкова и маловажно: изпуснат веднъж, сетне забравен завинаги, като внезапно починал, ведно със най-съмнителния и несвързан, инконтинентен, алогичен текст на някакъв най-объркан, своя – контекст… В сърцето му нямаше нищо и нищичко друго, освен два безсмислени, и съвършено непонятни – за него, самия, най-вече – два стиха:

“Bleß, Großvater, in die Flöte;
nach dir – zurüfen und zusingen!..”,

(…два странни стиха знам,
две причудливи строфи:

„Bleß, Großvater, in die Flöte;
Nach dir zuruphen und zusingen2” –

на език – напълно непознат, но свиден.
…a те във превод, всъщност, означават:
„Не пей, красавице, за фенобарбитала –
последна ми, после теб, утеха останала!” )

безсмъртната жажда за нещо, което напива – защото опойца бе, и сигурно, винаги бивал е той…, и още, последно – Най-странният език под Небето и въобще,
…но донякъде пустотата му се уронваше от жизненото присъствие, осезаемо наличие на един странен спомен, попаднал, незнайно откъде и как, в бездънната ù, ала твърде празна, куха утроба – като случайно намерена, най-дребна номизма, що никога не е и била в обръщение:

СПОМЕН ЗА ЕДНА РЯДКА ДУМА

„…някъде към началото на един август – ваканция в зенита на най-дълбокото, с непреходната си, сякаш, жега – лято; се завърнах за един ден в родното, най-първото ми училище; само че не като ученик в отделенията му – Директорът бе помолил да помогна, едно здраво хамалско рамо да дам, за да преместим няколко стари, изпочупени чинове, маси и столове – на тавана. Хванах се с готовност, близка до истинско удоволствие, още повече, че работата бе съвсем немного – и с най-сдържан ентусиазъм да се хванеш, щедро пилеейки времето през ленивите си пръсти – пак за един час ще е отдавна свършена. Нямах никаква представа, обаче, колко причудлив и странен, щеше да пребъде в порите на паметта ми, дълго занапред, този час…
Веднага, щом се качих на прашния таван, изоставен на капризната, светла самота и цвъчки с гълъбите денем; и с тая на нощните фантазми – прилепи и кукумявки – после… Най-първо него чух: някакъв нов и странен, но вероятно – познаваем, почти осмислен звук. Приличаше на скимтенето на някое малко, новородено бозайниче, останало самò, съвсем беззащитно и безпомощно; приличаше на ускорено и задъхано; нервно и припряно, хриптене, също тъй – което се сменяше начесто с някакакъв гърлен повик – като на разгонен котарак – дето подсказва, хем очевидно, хем съвсем смътно – както жизнена, непреходна, нелечима и непонятна – тревога, така и пълно безразличие, инертна неутралност… Още щом – почти веднага – очите ми се нагодиха към задушния здрач, можах да видя и различа, донякъде, странното същество, дето отправяше – кой знае откога – причудливата си песен, непонятно послание – към дълбините на нищото [както и досега си мисля]… Бе някакво непознато животно, което най-напред ми напомни за птицечовката, дето живее в Австралия: както тя изглежда сглобена от частите на патица, бобър и още кой знае какво, също тъй и непознатото ми зверче имаше тяло като на котка, малко-по-голямо, макар; или пък на друг, някакъв, подобен бозайник – шест малки гръдни зрънца изпъкваха върху гладката му и лъскава кожа – само че без никаква козина или перушина – беше съвсем голо – като тюлен; имаше два – видимо силни, здрави, люспести – крака, на които стоеше изправено като малко кенгуру; и, което ми се видя най-странно – имаше клюн – точно като на папагал, само че несравнимо по-огромен. Полът на създанието, както се оказа впоследствие, не можеше да бъде определен; поне, физическите му белези съвсем липсваха. То скимтеше, хриптеше, ревеше леко и гърлено, без да обръща внимание – дори и нищожно – на моето безлично присъствие. Когато се поприближих предпазливо към него, за да го разгледам по-добре, то елегантно отскочи – колкото една моя неголяма крачка – встрани, след което продължи необикновения си речитатив – все без да ме и забелязва. Реших, че е по-добре да не го плаша и стряскам излишно, и слязох от тавана, за да извикам Директора.
„Виж ти! Та това е апакс!” – удиви се той.
Не знаех какво е „апакс”, но Директорът ми обясни набързо, че това е дума; рядка дума, която често би могла да означава нещо, което съставлява единичен и единствен образец и, едновременно с това – цялостта, пълнотата на някакъв свой, собствен, отдалечен и, като всеки друг – род – потенциално безкраен – но по дефиниция, само; а действителността го би призовала към себе си, ограничавайки го до чертите и конкретиката на абсолютно единичното: същество без познаваеми родители, предшественици; без продължители, наследници: урòдина невинна, дето съществувайки, постоянно – и все пò сама се отдалечава, все повече и повече, в свой още по-странен и все повече – по-друг – свят някакъв; но вече толкова дълбоко прогресиращо-безкрайно малък, че дори нулата става необятна спрямо него – странен и обречен…

После той, Директорът, извика екип от еколози, специално подготвени – за да приберат особената креатура и се погрижат за нея, съгласно общите закони, указания и правила – за Единичното; и щом ги изпрати – със служебна благодарност – взе една голяма дъска от счупен чин, вероятно; позабърса я от праха и написа с червен тебешир върху ѝ:

“Guarsuk ma yarib, hargatyr bayatz vero-logech – barafay, nurs citibaw magistine vivez verb Bulgarr – uyazak, bøm, ėp. Ħoplam Ǝxnib aghat sür lepo-lepo anamnez: haar, vaar ye Bono, ver si. Et hargatyr baya; hargatyr harpxnib aghat munb nien, viaez, rapsod kantabr – hargatyr mi. Testamenzas sacral, bøman ėpip-epi üg nsal opera zubkt ye Bono creatur – yöpaä, opo-moto…, hemm ber, weern – munb nien, viaez, rapsod macha-naö kanta, vlack Ormu klutz; klutz mersiba I Pater – lux vuch Absolütt, ganz consolad – ma yarib uyazak, bøm Gloria; Guarsuk! – tcz,tcz,tcz.”
А в превод от Най-странния език под Небето и въобще, това означаваше:
„ Жалко е, с какъв устрем намаляват; изчезват, полека истинските ни словесно-жизнени, но и сами – майстори-жизнетвòрци на словото, на Българския ни език – дълбок, старинен, благ и съкровен, чиято Красота най-ярко напомня, освен за себе си, за Доброто, и за Истината, също; все по-малко биват неговите носители-хранители и, същевременно – ваятели, съзидатели, благоукрасители: които следва да съхранят наследството му, ведно с благодатните трудове на нашите отци и просветители; та дано новата иднина познае и тях като отци и просветители: за Божия слава и наше утешение. Жалко. Тц-тц-тц.”

–––––-
1Този параграф е писан в любезното съавторство с В. Димитров (Сейтъна)
2На Най-странния език под Небето, и въобще; тези стихове настина означават – вж. по-горе; но от немски, специално, по-точният превод би гласил: „Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна, запея!”

***
… Признавам, че понякога съвършено ме изпълва сравнително рядко срещаното, сред хората, желание, да застана на четири крака срещу набъбналата месечина и да вия, вия, вия… Обикновено се въздържам по разбираемата причина, че просто не ми достига глас; така, както и не ми достига сърце, за да обичам истински Оня, Комуто дължа това по силата на всички необходимости…; така се случи, че тези два най-важни човешки органòна – сърцето и гласа – моят антиживот превърна просто в жалки рудименти и твърде, твърде неромантични, празни останки.
Ето в това обезобразено състояние ме завари първата ми среща с Детето; казваше се Ехо Шнайдевайн – племенник на единствения ми приятел Адриан…, Адриан, моят неверен приятел, комуто Есмералдовата хетера, тъй съкруши, дори – отне – духа, щото неговата памет и мисъл, ме съвършено предадоха, сякаш изблювайки ме из устата си, и който бе съставил, сътворил, написал безсмъртния свой „Apokalipsis in figuris”, а сега не помнеше, дори, че тонът “ла” от първа октава трепти с мощта на двеста и двадесет двойни сърца…; безкомпромисната бледа спирохета, с педантичност и дългогодишна, неотслабваща последователност, като в неумолимия метрум на една безкрайна мелодия, що цяла вечност повтаря и повтаря един-единствен тон; накрай, разрушавайки, подобно на старата Майка Корозия, неговия мозък, го съвсем освободи от мен, от собствения му дух /което е, по същество – същото/; и от всичко останало…
Аз често – всеки ден – понякога дори по два-три пъти – трябваше да ходя у тях, за да поставям инжекцията с морфин на бедния малък, толкова красив – Ехо, защото никой от домашните му не притежаваше това, общо-взето, елементарно умение; по онова време пък, венозната апликация просто не се практикуваше и дори – беше си направо непозната; всички вливания, даже банките с глюкоза и серум с електролити, се правеха подкожно, образувайки огромен и грозен балон на тумбака, докато веществото не се бавно възприеме из целия организъм… Аз, обаче, поставях морфина на умиращия Ехо (не забравяйте никога – морфинът е изключително противопоказан за здравето на умиращия!) така, както трябва, т.е., строго венозно; и тъй, бе ми абсолютно недостатъчно, просто да отнемам болката му (доколкото това въобще бе възможно); аз му преподавах последната си радост и първа утеха, а това нямаше как да стане по никакъв друг начин за прием на морфина, освен ако някой не е изнамерил начин да го инжектира директно в душата…

… веднъж, малко след поредната, едва-едва болкоутоляваща доза морфин; една троха време, после обичайната и дългоочаквана ликворна пункция; върху светлото му лице блесна в миг и неговата вълшебна, животворяща усмивка, пре-краснообразèна от най-съвършения, нечуван дискант: „Ще умра ли, Витек?” – „Разбира се, най-сладък, малък мой” – му отговорих – „Не се и за секунда усъмнявай…” А той: „Какво е смъртта, Витек?” Аз пък: „Съвършено просто е, съвършени мой! – Мисли за нея като за една-единствената пропозиционална константа в някакъв формален закон с безкрайно вариантен брой пропозиционални променливи…” „Ами, тогава, тя сигурно не е страшна…”
„Никак, даже” – успях да произнеса.

Малкият Ехо обичаше често да казва, че любимият му, както с невинното си умиление, го наричаше – „моят закон” – Reductio ad absurdum: а→ā→ā, в сребърното огледало на негацията, се превръща в не по-малко милия на сърцето му Dictum mirabilis: ā→a→a…; а после с най-нежната си детска, печална малко, макар – усмивка; добавяше, че при а→ā, имаме симетрична импликация – обратима: ā→а…
Но как така, малыш – казвам му аз – ако □(a→ ā) → ┐◊(ā→ a) – припомни си…” А той:
… Ами понеже щом едно съждение води до своето отрицание, то отрицанието, което, все пак, е също съждение, би трябвало и то да имплицира своята алтернатива, а щом една импликация е симетрична, тя градира, усилва се неимоверно, в тъждество: а ≡ ā; което е колкото закон, валиден за всички възможни светове, толкова и очевидна, „тъждествена” лъжа…” – „… все пак конюнкцията между а и ā, задължително е неистина, защото по необходимост винаги е неистина едната от двете променливи; а една импликация между съждения, едното от които е непременно неистина, не може да не бъде аподиктично асиметрична…” – чудя се аз…
Обаче: ако едно съждение имплицира своето отрицание, то такова съждение е неистина; но щом пък, бива неистинен антецедент, то импликацията задължително се верифицира, утвърждава като чиста истина, чиито хладен блясък не може да се скрие зад очевидната и принципна неистинност на всяко а→ā…

… А Ехо, без и за миг да отслаби нежния и ярък, но тъй кротък светлик на лазура в очите си, тогава казваше: „Това не е неистина; това е парадокс – най-тежката, стоманена верига, оковала човешкия разум, която му, единствено, дарява безкрайната свобода, да носи и непомерно тежкото, самото истинно-непоносимо…
… И, явно, просто в малкото му сърчице, всички неистини биваха тъждествени… Ние, големите, загрижено му обяснявахме, че тази еквивалентност на неистините, наистина е факт, но следва не от Reductio ad absurdum и Dictum mirabilis, а само от възможността при a→b, както антецедентът, тъй и консеквентът, да са неистинни; само в такъв случай, дадената истинна импликация, със своята обратимост и, превръщайки се в еквивалентност, можеше да демонстрира, че всички неистини са тъждествени:

(a) & (b) ( (a = 0) & (b = 0)) → ((a→b) & (b→a))…

… и в звънкия му кикот, ние долавяхме, че тогава е вярно и обратното:

(a) & (b) ( (a = 1) & (b = 1)) → ((a→b) & (b→a))…,

… т.е., че са тъждествени и всички истини; а от това следваше, че не е възможно никакво ново и истинско познание със строго дедуктивна природа…; следваше също и кристалният негов, нежен и снежен, ангелоподобен смях, чиито звънки, серèброгòрестни юбилации, ми пронизваха сърцето, макар дефектирало малко, подобно стрелата на оня ангел, възправил се някога с необозримата си красота, пред сърцето на св. Тереза Аквилска; сякаш само, за да ми бъде отново и отново припомнено, че „… не искам ангел да съм, види Господ!”, защото:

Wer zu Lebzeit gut auf Erden
wird nach dem Tod ein Engel werden
den Blick ‘gen Himmel fragst du dann
warum man sie nicht sehen kann

… Они до сей поры с времен тех дальних
Летят и подают нам голоса.
Не потому ль так часто и печально
Мы замолкаем, глядя в Небеса…

… erst wenn die Wolken schlafengehn
kann man uns am Himmel sehn
wir haben Angst und sind allein
Gott weiss ich will kein Engel sein!
(Р. Гамзатов & “Rammstein”)

„… интересен проблем – мислеше си малкият ангел, поставя въпросът, дали законите-импликации с една променлива, като Reductio ad absurdum и Dictum mirabilis, могат успешно да се използват като правила за извод в контекста на някаква аксиоматична система:
а→ ~a → ~a, напр., може съвсем естествено да се изкаже във форма, близка до тази на Modus ponens, стига да разгледаме ония негови случаи, когато в него, втората променлива (b), като произволна, заема стойността на малко по-необщата, конкретна (~а):
(a→ ~a).a→ ~a
Или пък – на Modus tollens:
(a→ ~a).~~a → ~a; което в по-стегнат вид е, видимо, същото:
(a→ ~a).a→ ~a
Т.е., по същество имаме не само едно и също [в импликациите с неистинен антецедент и противоречив нему, консеквент], дадено от гледище на пропозиционалното съдържимо и форма, но дори и графически, изразите са тъждествени…1

… Явно една необходима, неотменна „симетрия” между дадена пропозиция и нейната негация, в такива случаи свежда утвърждаващия модус до отричащ и, обратно; а тогава единият става излишен… т.е., правилата за извод модус поненс и модус толенс, ако ограничим областта им на приложение до онова формално пространство в нея, дето на тия два принципа, е възможно да се редуцира броя на променливите до една; по същество са сводими до Редукцио ад абсурдум, който също представлява своеобразно правило за извод2

<…>
… казваше още малкият, фин и крехък, пре-краснообразен, чист и светъл Ехо, щом морфинът заемеше своето предназначено му, отвъд кръвно-мозъчната бариера, място; че пълната индукция, е по същество – дедукция; и затова – безполезна; а непълната индукция, пък – невъзможна за обосноваване без презумпцията за обективното съществуване на Общото; а той бе, все пак, вече достатъчно голям, за да не вярва вече в тия вехти приказки, по същия начин, по който му бе донякъде съмнително и съществуването на Дядо Коледа, дори…

… а несъществуването, вкл. това на Общото, е не противоположното на битието [защото Битието, бидейки по дефиниция Едно, не може да има нищо противоположно на себе си], а различното. Всяко съществуващо носи в себе си толкова небитие, колкото и различие спрямо всяко друго, което е също носител на битие; но и – заедно с това – също и на различие; явно и битието, и небитието, се „описват” по твърде сходен начин – заедно в дискурса на [онто]логическата мислена диада „тъждество – различие”, та в този, именно, смисъл, небитието съществува…
… но всяко бинарно тъждество бива истина, dann und nur dann, щом и двете, дето го съставят, пропозиции, са заедно истина или заедно лъжа; тъй битието, що смятаме за тъждество, в смисъл на устойчивост и траене, постоянен вътрешен, ноуменологически интегритет, единност; инвариантно онтологическо съдържимо-в-себе си, особено по отношение на времето; та тъй бива то утвърждавано, точно както и небитието – като тъждество…; но по какво отношение или свойство, небитието въобще може да бъде утвърждавано, мислено, щом неговата принципна непонятност, го прави несъвместимо с всяко мислене; как може да е дадено реално понятие за не само нереалното, но и невъзможно [за ума] небитие?..

… щом даже множествата – [като]математически обекти, просто не съществуват in re; и как няма да е тъй, при положение, че умът има способността да сътворява празни множества, дето не съдържат и един обект, защото той е невъзможен, напр.; а как тъй е даден празен клас, без ни един съществуващ обект, елемент, а самият клас е реален?

… При всяко съставно нещо, едно е Битието, а друго е самото то… /Боеций/

… и дали пък не „… в изречение с формата ‘А не е…’, сам изразът ‘А’, бидейки логически субект, преди всичко Е, следователно, по дефиниция значението на‘А’трябва да има битие, за да може да се отрече, че притежава такова…; т.е., прецизният прочит на негативните екзистенциални пропозиции, показва, че те трябва да са винаги неистини… А тогава „Истина” и „Неистина” са първични, недефинируеми и неанализируеми понятия, които не могат да се интерпретират като отношение между един субективен и един обективен компонент, особено в средата на някаква непосредствено-налична пропозиционална конкретика…

… а пък релацията между съществуване и истина да е асиметрична, защото съществуването зависи от истината, но не и обратно…; Съществуването е подчинено на истината, а понятието за истина е [онто]логически по-фундаментално от това за съществуване…”, т.е.,

„… пропозициите са сложни единства, чиято истинност или неистинност, не може да се дефинира нито като свойство, нито като отношение, без, при това, оценъчните изказвания, констативите за истинност или неистинност, да представляват [винаги] инсолюбилии…” – викаше, понякога от болка, Ехо, а сетне:

„… ако Истината се дефинира като съответствие между психологическите съдържания на съзнанието /не без значението и на ред обстоятелства с чисто и определено, неврополитическа природа!/и обективните положения в света, то самото това твърдение, вече представлява една конкретна пропозиция, чието собствено съответствие с действителността, е също немалко съмнително и следва да бъде и то утвърдено от друга, последваща пропозиция – на свой ред – притежаваща съответствие с обектната реалност…; и тъй, дорде не изчерпим лошата безкрайност и порочен кръг, към които ни отправя схващането за кореспондентната природа на Истината…”

После пункция, морфин и пак:
… „Какво е смъртта, Витек?” Аз пък: „Съвършено просто е, съвършени мой! – Мисли за нея като за една-единствената пропозиционална константа в някакъв формален

закон с безкрайно вариантен брой пропозиционални променливи…” „Ами, тогава, тя сигурно не е страшна…”
„Никак, даже” – успях да произнеса, освобождавайки няколко капки странен субстрат от очите си, както разумът, понякога, от себе си отронва малък, прост, кристален, чист – лектон..

… А притваряйки – за последен път, очи, той промълви само:

~(a.b.c.d…) ≡ (~a V ~b V ~c V ~d…);

…защото детското сърце най-силно чувства и разбира, че линията на отрицанието не може и не бива да остава неразчупена…

––––––

1… виж, Ехо – бе казал веднъж старият опойца, докато поставяше на шприца иглата за поредната субокципитална пункция – Импликацията е единственото мезосиметрично функционално отношение в системата на пропозиционалната логика, което го прави частично необратимо; тъкмо такова е значението и назначението в генетично-дедуктивен смисъл на законите-импликации, правилата за извод – Modus Ponens и Modus Tollens – да дефинират формалната процедура по преобръщането, евентуално, посоката на една материална импликация: ако
a → b, то ¬b → ¬a; при това положение, обаче, Законът на Дънс-Скот, Нашият закон, обладава известна формална непълнота – защото (a . ¬a) → b означава, че ще трябва ¬b → ¬(a . ¬a) – също тъй да е логически закон… Това, последното положение, обаче, е очевидно синтетична формула, малко нелепа, макар; освен тва, като я съкратим, се получава b → (a. ¬a), т.е., обратното – от утвърждаването на всяко съждение, следва отрицанието на произволно противоречие. Това, обаче, представлява не логическа, а метафизическа валидност (евентуално). Проблемът идва оттам, че след като от едно противоречие-в-себе-си, следва истинността на произволно твърдение (b), значи е истинно и неговото отрицание, което пък, на свой ред, вече става не-произволно. Поне, не чак толкова; явно нашият разум допуска известна непоследователност, упражнявайки своята представа, понятие за ‘произволно’, или ‘случайно’…

…после, забивайки колкото мощно и неумолимо, толкова ласкаво и внимателно, стоманено-хладната пунктирна игла между тилната кост и атласа, добави – В системата на всички верни твърдения царува обективна връзка, независимо от невъзможността ние да я познаваме [субективно] и, благодарение на нея, някои твърдения стават основания за други – казва любимият ти теолог (E.Bolzano, Philosophie der Mathematic) … но при изводите на тези, другите пък, някои понятия и твърдения трябва да си останат неопределени, т.е., недоказани и недефинирани, тъй като в противен случай, доказателството не би имало начало (Аристотел, II Анал.)

Тогава малкият се умълча, замисли за около една бърза субокципитална пункция – време и, пооживен с моменталния отлив на болката, рече с бодър, кантиленен тон:

– Не е ли причудливо, странно, Витек, дето „…Предмет на понятията на разума е безусловното синтетично единство на всички възможни условия, докато предмет на понятията на разсъдъка, е относителното единство на обусловеното” – казва Кант, определяйки предмета на разума тъй, както ти – понятието ‘Хаос’?…

2… и въобще, проблемът за логическото следване, още с най-първите си, историко-философски формулировки, буди определени съмнения с неформален характер…;
Така, напр., Диодор от Кронос, отрича формалната изводимост между антецедента и консеквента, по отношение на настоящето – това, от една страна, би могло да му е наследство от Зенон Елейски и неговата школа; но може и да възстава по този начин срещу възможността, причината да не предшества по време, своето следствие /предразсъдък, много по-късно, унищожително критикуван от Ръсел, като положение, колкото очевидно, толкова и погрешно…/
Въобще, участието на някаква [темпорална] модалност или някакъв друг вид отслабен формализъм, в контекста на дадена импликация, обикновено поражда доста неловко положение в системата от чисто формални процедури…
… Отново Диодор, пак, също смята, че условието, по необходимост влече обусловеното от него, като от последното не следва, по същество, нищо ново, спрямо антецедента…
… Съждение, пък от типа: „Ако [сега] е ден, то ние разговаряме”, е истина, доколкото /макар и не само/, и двете му прости пропозиции, са верни; но в истинността на една така зададена импликация, няма никаква необходимост – възможно е да замълчим, преди денят да е залязъл… – неистина, наложена от чисто темпорална „валидност”…
… Ако при Филон „Нощ е, следователно разговаряме”, е истина, когато е ден, а ние мълчим…; Диодор се противопоставя, защото е възможна истинната предпоставка „Нощ е”, докато разговорът е затихнал…
… При Филон, „Ако е нощ, то е ден”, е истина, стига да е ден, при положение, че импликацията започва с лъжа…,
… но при Диодор, ако междувременно настъпи нощта, предпоставката губи неистинността си, превръщайки импликацията в лъжа…
… Още по-сериозен е проблемът с т. нар., инклузивна импликация, при която Стилпон утвърждава здравите традиции на Бяла Елея, според които, никой субект /по силата на абсолютната неизменност на Битието/, не търпи предикат, различен от себе си;
… спрегнатата импликация, от своя страна, пък, постулира, че не е възможен антецедент, предварително зададен, отрицанието на чиито консеквент, е съвместимо с антецедента:
„Ако е ден, то е светло” – това е истина, доколкото, бивайки тъмно, съществува противоречие с „…ден е”…,
… но пък, привидно безпроблемни, безобидни, дори, във всяко отношение, импликации, като „Ако е ден, то Дион се разхожда”, са неистини, защото отрицанието на „Дион се разхожда” е материално безотносително спрямо условието <…>
… Но и при строга, и при спрегната импликация, за мнозина от мегарците
а→ а, е лъжа, доколкото нищо не може да се съдържа в себе си като собствена [правилна] част…, а дали тъкмо затуй Акерман в учението си за строгата импликация, твърди, че тя трябва да изразява такова отношение между консеквента и антецедента, щото първият да се явява част от съдържанието на втория, без оглед на тяхната [не]истинност…”

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments