Стефан Гончаров – Бяс

Когато смирението е произвело почти „исихастко“ отношение към поезията – без словесни излишества и до кост оголващо изговарянето (тъй щото бъбривата наративност да няма никакъв шанс!); когато образността (а тя е с тънък рисунък и брутална красота) се поражда в момента на поглеждането в дима на дистанциите сякаш „на ръба на еклипса“; когато поглеждането е към сривните посоки на битието, а гледането е виждане със смелостта и категоричността на екзорсистки жест…– тогава?
Тогава „казаното“ може да бъде от ‚място‘ където се израства.
Отказвам да се питам откъде иде усещането (а това усещане е внушително), че субектът на текстовете чува и вижда „свръх“ и „отвъд“ навично приеманото като „достъпно“ за човешката сетивност. Ефектите на образността смирено знаят собствената си неприязън спрямо претенции за профетизъм и визионерство, и – знаейки я, звучат наистина апокалиптично: („бяс/ децата в парка/ чертаят/ криви кръгове в пръстта/ ангелите/ псуват/ ранобудните бегачи/ и слепите кучета лаят/ преди земетресение“)…
Без да е вещаеща, тази поезия провижда.

Ваня Стефанова

 

бяс

децата в парка
чертаят
криви кръгове в пръстта

ангелите
псуват
ранобудните бегачи

и слепите кучета лаят
преди земетресение

 

път

изпусни ме
в калта
като намачкана хартия
за да омекна
под стъпките ти

 

пускаме корени
един в друг
и чакаме глада
без страх и любов

 

строежи

ще потънем
в мокър цимент
там ни чака
нов живот
сив
и вечен

 

щастие

далече от брега
светлината полудява
пресъхналите погледи
на възбудени моряци
я събличат
и времето спира
вълните замръзват
водата е пясък
по който змията се промъква
в този сън
докато миризмата на
развалена риба
се издига до небесата

 

уикенд

гонехме
мухите в стаята
и се спъвахме
в трупа на петъка
който се топеше
под килима

 

смъртта е моето тяло
търся го
никога не е било
и няма да бъде
тук –
като камъните
с имена на птици

 

китайско мъчение

умираме заедно
но ти си по-бърза
защото ме обичаш

 

няма да има
по-красиво тяло от моето
когато умра
защото знам
че ще ни погребат
един до друг

 

можеш само
да ловиш въздуха
с уста
да гадаеш
по кожата си
времето
да преливаш
като отворена рана
гроба ми
а аз – да те гледам

 

бездомните кучета учат децата
как се умира от бяс
обичам да ги гледам
и да си представям свят
в който животът е възможен

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments