Симеон Аспарухов – Мъртвите не получават писма

Симеон Аспарухов е роден на 31.05.1977г. в София. Завършва средното си образование в 145 СОУ „Симеон Радев“, езикова паралелка – английски език. Изучавал е психология във Великотърновски университет „Св.Св.Кирил и Методий“, както и маркетинг в „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг”. По-късно се квалифицира като данъчен и митнически посредник в „Национален център за професионално обучение” в системата на „Българската Търговско-промишлена палата”, като това работи и до днес. Освен с писане на поезия и проза, се занимава с фотография, рисуване на стъкло и музика. Публикува своите стихове в електронно списание „Нова асоциална поезия“, като същевременно има публикации и в онлайн издания като „Нова социална поезия“, „Manu propria”, „Е-същност”, както и в алманах за балканска поезия издаден в Сърбия. Дебютната му книга със стихове носи името „Дни за обичане” и излезе от печат в средата на 2017 г. под редакцията на Ива Спиридонова. През 2018г. предстои излизането на втората му поетична книга в сътрудничество с друг български поет.

 

МЪРТВИТЕ НЕ ПОЛУЧАВАТ ПИСМА

Мъртвите не получават писма.
Не пишат и ни боли.
Те сами се разказват.
В плътността на пера
след неспокоен
гълъбов полет.
Вибрират.
А избираме
солта по клетките в кожата
в нашите сълзи без тях.
Мъртвите не получават писма.
Не дишат. Без дни.
След живота наказани.
В нощни недра.
В равноденствия
без пролет.
Разбираме!
Събират се
като дъх от поезия в прозата,
отчупват си от нашия смях…

 

ABSOLVO

буря от гръм бях
предвестник на страх
събрах се в облак
път ми посочиха
и не си тръгнах
капка се върнах
от дъжд изтръгната
бъдещето обърнах
в красив спомен
както падах надолу

 

¡DESPUÉS!

Животът изведнъж ме настига,
а там още не съм пристигнал…
Бъдеще отминало съм – застивам,
сила единствено да живея имам.
Заключен в адрес без да разбирам
в ключалката докога да се взирам
и сега в свят от любов не ще сливам
бъдеще-минало в настояще-небивало…

 

ВЪПРОСИ

Ако вдишвам от своята кожа
и неудобно за мен пак е в нея,
как мога да вярвам и в Бога,
щом затова и той ми се смее?
Избягвам ли на живота цвета,
показвам ли как се преструвам,
че толкова много обичам света,
а с мрачни краски него рисувам?
Докато измръзвам в заблуди
и се промъквам сред самота,
а съм неподвижен пред други,
ще се давя от гордост и суета.
И в опити обичта да потърся
ще мога ли някога да прегърна,
всичко ли ще е винаги мръсно,
в камък така ли ще се превърна?
Ако загубя се и остана без вяра,
дали и това ще е мое решение,
но ако в нищо вече не вярвам
къде да позная своето утешение?
Сякаш е най-добре да изчезна
преди всички мисли да случа,
далеч, в най-дълбоката бездна
и никой за мене да не научи.

 

ХОРЪТ

С предисловия не очертаваме линии.
Пропадаме. В безнадеждност мълчим.
Без цвят са рапсодиите. А бяха сини.
Дивечът краде от времена овълчени.
Опитомявяме стареенето. Надживяваме.
Безучастни в трагедии. Мо̀ливи с гума.
Северът в дробовете ни преобладава.
Не мълвим, не запяваме. Нямаме думи.
Корифеите оперират страх от недъзи.
Свещени книги няма. Сега палим рая.
Пребиваваме. Били сме. Болки лъжем.
Мъст таим, без личности в отчаяние.
Стопяваме неказано „да“ в отрицание.
Разширяваме кръгозори. Но не наши.
Любовта заместваме с повествования.
Когато се влюбим, сме най-уплашени.
Прерязваме безчувствено пъпната връв.
Раждането отнемаме, броим територии.
Акумулираме съсиреци. Стръв сме за кръв.
Хорът убива актьора. Финал в ораторията.

 

*

с хиляди птиците
нападайки рязко
кълвящи зеници
болката стряскаха
на очите си легнах
напълно затворени
в мъка прогледнах
пръстта проговори:
че сме отражение
на всяко изказване
и че няма видения
в покоя покани ме
реших там да остана
да дам своя отговор
ръцете си да поставя
в смъртта и да пробвам
как е на тъмно отдолу
без да мисля за връщане
след милионни завои
в още едно преобръщане…

 

ВРАГ

Престореност съм
в чужда походка,
ниско приведена,
прегърбен изглеждам.
Себе си не подреждам,
сега дистанциран,
притихнал
в преценка се плъзвам,
подхлъзвам се.
С фаланги оголени,
на палци, на босо,
напред едва устоявам.
Вдишвам и притаявам
своето колебание,
непознат в трансформация.
Подпис съм в отпечатъци.
Преглъщам крясъка
и съм мисъл неуловима.
Все повече се снишавам,
престаравам се,
но приближавам се
като сянка в сянката
на черна котка –
полумрак през деня.
Крадец на смисъла от съня.
Умиращ стенен часовник,
останал без парадигми
бия поредно нещастие.
Търгувам първо причастие,
обличам последна повеля
като камбана в неделя
след опит за кражба,
гладуващ от жажда
в писмо от бутилка,
с избелели страници,
но все пак пътувам.
С отражението се ръкувам
и искам да го открадна.
Надсмива ми се с усмивка,
на слабостта ми се наслаждава.
Започнал съм, продължавам,
треперя в недоумение,
следи ме жива луна
през прозореца се привежда,
продължително ме разглежда.
И тя стъпва на пръсти,
как дяволски същото е,
изследва ме с чужда походка,
приветства находката.
Осветява ме в жълто.
Уплахът разпознава,
улика съм непроменима.
Уловен съм и уязвим съм,
докосва ме светлината.
Изчезвам със отражението.
Тъгата удря стените.
Отчупвам се от ъглите.
Мислите се разбягват.
Някой страховито
пълзи и скача през мене.
Разделям се в половини,
не успявам да се измъкна
да избягам не мога
и не дишам. Не мисля.
Така оставам. Слисан,
притиснат в стената,
свое зазидано минало
погълнато в огледало.
Ослепявам до бяло.
Оглушавам от шум.
Атакуван от цялото,
в света се изтривам.
С пропадане ме пробива.
Инициативата – неуспешна.
Заривам в грохота
и последния свой вик.
Обявен съм за издирване.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments