Марин Маринов – Синя светлина

С удоволствие ви представяме стиховете на един отличен и много интересен, модерен български поет, за жалост все още не съвсем познат на по-широката аудитория автор – Марин Маринов. Поетът е от гр. Каблешково, Бургаска област. Роден на 21.04.1955г. Живее и работи дълги години в Бургас. Бил е докер на пристанището, работник в Бургаските солници, в мраморните кариери в Малко Търново, сценичен работник в Бургаския театър, години наред – моряк на риболовните кораби в Созопол. Ето как авторът представя себе си: „Завършил съм Химическия техникум, а после две години в Учителския институт „Хр. Ботев“ – Бургас – специалност: музика и клас по детска и педагогическа психология. Не завърших, защото на държавните изпити два пъти ме късаха по Марксистко – Ленинските дисциплини. После ми писна. Пък и какво ти даскалуване, , бях на двадесет и три тогава – „Манастирът тесен за мойта душа е…“, ето ти морето, даляните, корабите. Живях за кратко в столицата. От любопитство. Имах щастието да присъствам на гастрола на Ленинградския симфоничен оркестър в зала „България“. Изпълниха „Ленинградска“. Фантастично! Няма друг оркестър с такъв прочит на Шостакович. Мога да ви разкажа и за мраморните кариери, за зверските горещини и тези светлини от сърцето на август в „долината на обречените“. С приятеля ми Данчо Захариев тръгнахме да търсим златото на баба Калица. Указанията ни даде Насето, моята любима тогава, местната хубавица. Трябвало след полунощ, преди първи петли…Колко му е – тръгваме по средите нощи към тъмните ридове на Странджа и толкоз. Копахме цяла нощ… А за морето – край няма. Живях 14 години в Синеморец още по времето на откритите листове – риболов, земеделие. Познавам всяко кътче,заливче и бухтичка като дланта си от р. Велека до Резовска.“ Авторът има една книга с поезия – „Тежка светлина“, 2000 г. и досега не е публикувал свои стихове в литературния печат, освен на страниците на електронно списание „Нова асоциална поезия“.

 

УТРО

Не зная как попаднах в този свят –
бях млад и удивен,
а и той едва сега започваше да съществува.

Изглежда жеравите си бяха тръгнали от това небе
защото есенният вятър ,
/това ли трябва да е есента?/,
налиташе от север
и кедрите наоколо звъняха.

Не помнех името си.
Не знаех как да нарека глада си, жаждата.
Не знаех как се казва сянката,
която все притичваше до храстите край пътя
и ме плашеше.
Помня само, че се озовах на непознато място,
покрай някаква река.
Жълтеникава мъгла лежеше по баирите,
акациите в ниското потръпваха от утринния хлад.

От блатата се провикна чапла.
В разливите на димящата река
посред острите тръстики плясна риба
и бреговете се огънаха от прииждащите светлини.
Беше рано, много рано.
Младата луна се къпеше в мокрите треви на долината,
по лицето й се стичаше вода като сълзи
и не разбирах, сам,
как може във такава утрин да се плаче.

 

ВИНАГИ НА ЗАЗОРЯВАНЕ

„…и както е разпуснала косите си –
не са по-светли пясъците по брега.“ М.М.

Разбрах в последно време,
че тя няма да спре да бълнува несвързано,
няма да спре потрепването на ръката й,
това опипване със пръстите, като че докосва някой
зад притворените си клепачи.
Остатъците от кошмара, политането сякаш от високо
се събуждаха с нея ярки и подробни,
и не можеше да ги отмахне от лицето си като грима,
като натрапващата се сънливост
с чашката кафе и няколко цигари.

Започнах да разпознавам тревожността в очите й –
отдалечени от мен, по- близки с хоризонта,
същото, когато слънцето навлезе в облак
и светлините посивеят.
И меките й оправдания за това изплъзване,
за това въртене извън ръцете ми по всяко време;
взирането като зад стъкло,
по което дишат непознати хора и го замъгляват.
Но бягствата в отминали събития
за нищо няма да послужат.
А тя е там, прикрива се,
заета да участва в красивите метаморфози на мъглата,
в шепота на сладостните привидения.

Тревогата й толкова приличаше на отчуждение.
А не можех да й споделя,
че понякога ме натъжава мисълта да си отида,
да съм далеч – да спре плача й, винаги на зазоряване.

 

СИНЯ СВЕТЛИНА

Следвах брега по странна пътека,
тясна и извита, покрита с червеникави листа.
Усещах как затъвам с всяка крачка във пръстта,
мека, като че прозрачна
и чувах как въздиша подир мен с кален шепот.
Зад сведените до земята клони на върбите, зад папратите,
зад сплетените пръсти на тръстиките
бълбукаше реката
и виждах как се влачи по течението тъмен дънер –
удавник без лице, знак някакъв,
с пречупен клон, като ръка протягаща се над водата.

Подухна и зад близкия завой се обади куче,
мярнаха се покриви от слама и тръстика,
замириса топло на уют и пушек
от запаления огън в къщите.

Тогава я видях за първи път,
застанала на малка туфа до брега –
неясен силует, сгъстена пара над водите,
после все по-ясна, все по- различима.
Сивкавите сенки на зазоряването
пробягваха по тялото й, гъвкаво и силно,
тя се губеше във тях, и ме приближаваше –
висока, строга и някак си неумолима.
Не каза името си.

Бе толкова красива в светлата си дреха,
с високи скули и коси до кръста – цвета на коноп
със златисти отблясъци,
така грижливо подредени.
Кожата й беше като кехлибар и ухаеше на свежо.
На гърдите й лежеше мъничко разпятие –
фина изработка от излъскано дърво
със сложна плетеница.
На коланчето със сребърна тока
висеше кожена торбичка.

Видях се отразен в очите й,
по скоро ме създаваха със синята си светлина ;
видях да се огъвам бавно, да коленича
смирен във папрата до нея.
Поисках ли да я докосна, тялото й все добиваше
чезнещите форми на мъглата.

Повика ме с бълбукащ глас
и така останах,
заключен в лабиринта на душата й.

 

ПО ОБЕД

Сега, когато се усмихваш слънчево на свободата си –
да не те обичам,
когато късаш макове по хълмовете край морето
за венче на душата си,
когато си отмахнала от раменете думите ми –
да не те притискат,
вземи със себе си и сянката ми,
подпряна на цъфтящата акация.

Пусни я от високото по обед сред вълните,
погледай, докато се дави
и тогава си сложи венеца
като всеки победител.

 

Е С К И З

-1-

Достатъчно е да си спомниш поне една мечта,
за да хванеш нишките на отминалото време,
да сглобиш по памет хлъзгавите образи на толкова неща, като къпиновия храст, например, с червените очички,
неочаквания допир на сънувани ръце,
гласовете на обичаните хора…

Има часове, които се протягат цяла вечност
и тогава – Маркес или Хулио във полусън,
за да минат сгъстените като дюлево сладко
летни следобеди,
когато задухата ще се разтвори в бриза
и върховете на дърветата ще докоснат залеза.

-„Ето го отново,
издига се в горещия въздух над брега,
потъва в хоризонта и пак изплува,
с товар зелена светлина върху крилете,
после се губи в тревите, високи, и златисти като него.“

-2-

Всеки ден тя чете на верандата в ракитовия стол
с едно следобедно полюшване,
с едно политане към хоризонта
с ритъма на тъмния джаз от грамофона в стаята –
там кръвта се разрежда и сгъстява в хриповете на гласа,
в протяжния копнеж на саксофона
от едни други времена.

И окриляна от златистия полет на бръмбара,
от полета на светлината – тази близка радост,
тя отива по-далеч
от спомена за потъмнял пейзаж с неясни фигури,
по-далеч от ритъма
на отдалечаващите се в мъглата силуети,
така сближена с уморената трагичност на ескиз
с несекващи сбогувания.

 

АБСУРДНА ГРАНИЦА

Кое е по-абсурдно от абстракта –
причината за всичките причини?
Може би абсурда само да се доверяваме
на опита, на формите и цветовете.
Все пак има граница, чиято бариера
не бива да минаваме по всяко време –
/тя може и да е: коне
на фон пурпурен по залез,
може – тичинките на глухарче с вятър,
ириси на сова…/

Иначе рискуваме да се изгубим
в дълбоките градини на абстракта,
да усетим вкусовете на копнежа,
на меланхолията и възторга,
без причина да се върнем някой ден
пак на хълма с люляците,
някъде покрай морето.

Славейче, славейче,
една-две трели още
са достатъчни за тази вечер.
Полунощ минава
и утре май със теб ще сме сънливи.

 

ТАМ НЯКЪДЕ

„…Говореше за някакво море,
отвъд морето…“
Й. Захариев

За каквото и да си говорехме с приятелите,
всеки имаше едно – „там някъде“,
където в тихите води на пристана витаят
кристални отражения,
сенките на тъмните пасажи пълнят заливите
и мрежите се късат посред улова.

Помнеше и плажове, в които пясъкът се рони
като бяла захар,
на вкус тъй сладък и солен,
а едва нагарча.

Там сините лагуни се виждат от далеч
и в късните следобеди,
когато югоизточният вятър стихне,
сиянията им полягат върху стопления пясък.

Гледали сме в тихо време ятата на зарганите –
продълговати, остри, със зелени ивици –
как лениво се изтягат в прозрачните води,
обърнати към топлите течения.

В нощите, когато славеите стихнат,
по-сини нощи не съм виждал, една фосфоресцираща,
безкрайна тъмнина се спускаше от планината
и с крайчеца на кадифената си дреха
скриваше от погледа ни светлинките в залива.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments