Петър Канев – Палачите

И в този брой продължаваме да представяме поезията от 90-те години на д-р Петър Канев – културолог, преводач на рок-поезия и преподавател в УНИБИТ, чест гост на религиозните предавания на телевизия СКАТ от недалечното минало на култовата медия, както и виден протестър, и екоактивист. Стиховете на Канев от епохата на мутрите и зората на Мирния преход са истинско огледало на духа на времето, когато поколението на днешните 40 + годишни чувстваше, че живее и умира пълнокръвно.

 

*
Посади лъжата
и ще поникне Истината
Обери плода и –
ти ще обереш лъжата
Опитай вкуса му –
сладки са илюзиите.
Опитай червеите му –
това не е вкуса на реалността
Посади семето му –
то няма да се хване в почвата
Погледни дърветата –
Велико е Чудото!

Ти стоиш на ръба на мрака, –
Но аз знам, че няма да пропаднеш.
Един ден половината свят
ще пропадне в най-мрачната Бездна
Тогава ще се спаси само този,
който може да свети.
Виждам златни къдрици в последната
му точка.
И виолетови очи на оцеляване
в пастта на дух на кит.

И хората, които се тълпят пред кафенетата:
хартиени знаменца и обеци висящи
във въздуха, празни самоходни джинси,
Обичам ги повече от роза в планината!

И всичко набъбва в нощта и трепери.
Копнеж.
Движение.
Ритъм.
Потни тела
и всички, които се чукат в тази нощ –
те благославят!

ДА СИ ИСКРЕН Е В НАЙ-ДОБРИЯ
СЛУЧАЙ БЕЗОТГОВОРНО.

 

ПАЛАЧИТЕ

Да нямаш въздух, който да поемеш:
Истинска поема.

 

СВИЖДАНЕ

В поток от празни думи,
падащ като гилотина
търколената ни глава
към сламен кош
за зарзават.

 

ПРИ ШЕСТВИЕ

И искаш да крещиш в небето,
да бръкнеш в луната,
да пиеш от слънцата,
да плуваш в мъглата,
във водата на облаците,
да блъскаш в небесата
да политаш,
но те са свити като свитък
и закопчани на колана.

 

ПАЗАРНА ИКОНОМИКА

Бог сътворил е скъпите колбаси,
бензина, мерцедеси, педерас’и,
и булевардите на София, и курви,
нахвърляни консервени кутии …
Къде в творението му сме ние?

 

СЪРБИЯ

Там прах се вдига
на неизмерими
облаци
и шибва
в очите
слънцето
просветва червено като ядрен
взрив.
Хвърля жълто-оранжеви
кървави петна по стените.
Прозорците падат. Таванът се разкапва,
празпуква се
и рухва –
руква
кална вода
като в баня.
После огромни скакалци,
нощни пеперуди, водни кончета.
Бръмбари, колкото длан,
пълчища мравки, по-големи от плъхове.
Блатата изригват невидима смрад.
Затъмнение.
И призраци ми прошепват:
«Тук някога беше
бойно поле
и пак ще е
ще е
ще е …»
Безумни тенеци
се хилят злобно
в мрака.
И аз бях там
– в Сърбия
– в телевизора –
трасиращи патрони в моята гръд –
усещам раната –
ръка дълбока в дроба ми,
в белия ми дроб:
и мисля си за океани:

 

РИБА-ДЗЪ

Локвите на моите очи
пълзят като оголени гъсеници.
Тялото ми се превръща в риба –
стиснатите уста,
хрилете,
дълбоководието.
Хей, ето го заведението Аквариума!
Албумът “Майка Индия” на Тони Дачева и оркестър “Кристал”
Свири на пазара до зуко!
Продават топли масленки. И влизам –
плувам сред сергиите.
А там са мъдрите, китайците, индийците,
ацтеките и маите,
мормоните и финикийците,
баптистите, будистите, джудистите.
Съм-Аз
Риба-Дзъ –

Риба съм.
Ориенталските цици на една ханъма
ме поглъщат в жадните си устни.

Разбирам вашето становище,
о, морски гъби.
Съдебните заседатели от Атлантида
обявяват смъртното наказание
сред радиаторите, сред букетите,
сред сергиите с боза, с жени за продан и с локум –
пазара.
Луната изгрява.
Едно момиче
с дълга права коса и кършно тяло
с огнен дръзък поглед — Улици
(ме шибва през стъклото) — Улици.
Водата по канавките спира.
В поликлиниката — негри и цигани.
В парка – момичета.
В дискотеката — цигани.

Трясък – и земята се разбива като стъклена
от прашинката на мрака.
Замръзнали игли летят в южняка,
прикриват изгревите с борови иглички.
Бръснарско ножче срязва светлината
и пръска като капки дребни птички…
Колибритата обикалят и
мъртви
падат
по полето,
а то се разлюлява – страда –
с изцъклен поглед към небето,

Лежи по гръб и диша

сякаш сънува сянка.

 

ПРЕДИ ПОВРЪЩАНЕ

Смъртта!
Излизам бавно сред трева
в нощта под светлина
на нажежено електричество
под крушките на лампата
блестят налети гроздове
и старата липа,
отсечена липа от детството
възкръсва в нощта,
възкръсва в съня на спомена –
Цъфти сега!
Луната се разпуква като пъпка
и сипе в сърцето слънца,
пулсират в корема ми алкохоли –
отровен съм –
и нещо мощно се издига
и пулсира в корема ми
– небето.

 

ТВОЯТА УСМИВКА

Обичам полумрака:
Огромна виолетова усмивка
се появява там след дъжд.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments