Митко Ламбов – Дъщерята

Митко Ламбов се нарежда в числото на най-своеобразните и силни поети, публикуващи в списание „Нова асоциална поезия“. Авторът е на 46 години, от гр. Хасково. Има една издадена стихосбирка „Бръчките на дъгата“, член е на Пловдивска поетична академия. Има публикации в редица електронни сайтове, превеждан е на руски, полски, украйнски и участник в няколко антологии. В брой 7 на нашето електронно издание имате възможност да се запознаете и с неговата лирична проза.

 

Дъщерята на поета изпече глинени плочи за първата буква на азбуката,
а за останалите набра букети.
Припозна се в момичето пред книжарницата, на което от плитките капе сладолед, което притежава скритата буква от всички азбуки и е разобличило брадвата под елхата, че не е подарък.
Но въпреки това, изплака от болка до радост и започна голямото почистване, макар усещането, че в книгата може да влезнеш само със страст, преди да се научиш да четеш, идва след дълго очакване – сякаш разглеждаш пощенски марки, а някой ще ти прати картичка и освободи.
С огън в сърцето запали ония неща, които тровят въздуха, които не димят, а превръщат срама в мълчание и се прескачат.
Та прескочи ги три пъти и подреди звездите към леглата в детските стаи на изреченията.
Залюля диаграмата на редовете, без да знае дали отнася или носи послание.
Изми мътилката от шепите за съзерцание.
Изтри пода на белия лист от кървавите си нозе.
Изгаси нощната лампа над писалището, продуха комина от сажди, отвори прозорци и по-интимно от мечта нахлу в паметта на природата.
Боса по пижама надникна, но спази обета си за вярност към спалнята на читателя.
Неуверено забърса трите пирона от вътрешната страна на вратата и закачи няколко от тайните на ключаря.
На прага, по-красива от финал, вдъхнови греховните влечуги и те не влезнаха.
Изхвърли коша с чернови, изхвърли куп съмнения, изхвърли навиците, които стимулират да отлагаш и отлагаш.
По-лека от дим в кандило, прекоси
заснежения прозорец, спъна се в счупеното огледало, но запомни отраженията на всяко парче.
След това със здравите мисли на състрадателната си усмивка настъпи клавишите на страха, слезна към складираната зимнина от заблуди и срина дома на мрака –
онзи детски спомен, който ти го забравяш, а той – не, ти го гониш, а той се връща.
Разроши кучето си, докато й показваше, как се ближе със сляпа вярност, напикава суетата и ляга по гръб от удоволствие.
По детски клекна в градината и с пръсти обърна дълбоко плешивото теме на пръстта.
Пося последователно семената на цветя, без които сутрин маса, столове, покривка и ваза не ще познават хармонията.
Погали селенията на истината с майчино пробуждане.
Изправи сянката на баща си като голо дърво срещу хоризонта на славата.
Изпроводи листата му до земята,
за да се върнат напролет.
Премести един чувал със сол от старите майстори на стиха в съня му, остави красиви и кървави истории да се допият и закачливо отбеляза любимата си страница с
прегъване на горен десен ъгъл … за когато му дойде времето. Препрочете я. Хареса идеята да стъпи в мъжките лачени обувки и затропа сякаш е капчук, но се
отказа.
Сви пръстите му в кръстен знак, като прибави към палеца – домашен уют, на показалеца – училищен храм, а на средния – болница.
Целуна го по челото, утробата и раменете и прошепна на ум „не ме сънувай повече“, след дълга въздишка, още веднъж прошепна „не ме сънувай повече“, но този
път на себе си и се качи на заледената лодка под мъглите,
(макар да беше по-висока от тях) защото гласовете на птичките се крият, докато те харесат, защото слънцето подава глава като лалугер, докато спиш с отворени
очи и след това се чудиш, под кой камък да се скриеш,
защото рано или късно вълните на времето те изхвърлят като рибена кост, пущинакът на вените ти остава част от суха клонка, защото чувствата й пренаписват
древни заповеди с нова дата и не са пълнеж в картината на всемира,
а по-пестеливи от неизречена изповед, светят със собствена светлина, задвижват ръката на поета, карат го да прегърне химикалката, да повярва, че не е
мракобесен чук от пресовани пера, а нота, от гласа на ангел – ангел избрал да бъде негова дъщеря.

 

P. S. Посвещавам на дъщеря си хилядите неща, които може да направи по изящен начин, без да говори

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments