Ива Спиридонова – Танцуващи в смъртта си сме реки

Днешните публикации в януарския брой 7 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ започват с първото представяне на страниците му на класическия стих на неговия редактор – Ива Спиридонова, която днес има рожден ден. Ива е родена на 10.01.1979 г. в гр. Кюстендил. Завършва средното си образование в Езикова Гимназия „Д-р Петър Берон”. Владее свободно английски език, ползва руски, сърбохърватски и италиански. Висше образование завършва в Софийски Университет „Св. Климент Охридски” като Магистър „Старобългористика”, Бакалавър „Българска филология” и Бакалавър „Връзки с обществеността и реклама”.Живее в София, занимава се с мениджмънт на външната търговия, преподава езици, работи с деца, пише поезия и критика, редактира, промотира и рецензира книги, организира представяния на други автори, събития и литературни четения. Редактор е на няколко книги с поезия и проза по различни проекти, сред които „Дни за обичане” на Симеон Аспарухов и „Изживей ме” на Александър Иванов. Сътрудничи си с екипа на „Фабрика за книги“, издателство „БГ книга“. Била е редактор в списание „Нова социална поезия“, а в момента е редактор на изданието „Нова Асоциална Поезия“.„Думите МИ”, издадена през 2016 година (изд. „Фабрика за книги“), е дебютната ѝ книга с лирика и достига пето място в националния конкурс „Моята любима книга, 2016”, раздел „Поезия”. В края на 2017 година печели второ място в конкурс за художествен текст на тема „Лист”, организиран от СНЦ „Пътуващите книги на Стара Загора”. Творческата ѝ Фейсбук страница също носи името „Думите МИ“ – там можете да намерите още от поетичните ѝ и критически текстове. Нейни публикации с поезия и критика има и на страниците на онлайн списанията „Е-същност“, „Четилище“, „Нова социална поезия“ и „Нова Асоциална Поезия“. Част от творчеството ѝ е преведено на арабски език. През 2018 година предстои издаването на втората ѝ книга с поезия. Успех на Ива във всяко едно бъдещо начинание и от сърце – Честит Рожден Ден от името на целия ни редакционен екип!

 

*
Танцуващи в смъртта си сме реки
и падаме в живот от разстояния,
пресичаме се с чужди светлини,
взривяваме вселени и съзнания,

изтичаме в стремеж да не боли,
удавени в пропуснати признания,
в морето на потъващите дни,
до дъното на празни обещания.

Танцуващите в обич сме сами,
удавници в порои от мълчания.
Животът продължава да вали
в реки от недостигани желания.

 

ВЪПРОСИ

Купувате ли си мечти и колко струва
да сложиш бързо етикета „Сбъднато“?
Кибритопродавачката сега пътува
към разпродадените ви души, до дъното.

Отдавате ли се с „любов“, а тя е купена
и скъпа стока, плащате си с отношения.
Оловният войник с крака си счупен,
подритва светлината, без съмнение…

Продавате ли свобода с цената „Пътища“,
от страх напуснати, в страха ви определяни.
Той, Дон Кихот, и днес се бори в сънища
със мелниците на живота, неприемани.

Печелите ли си блага без капка скрупули
и битки с подлост, че било „съвременно“?
Мюнхаузен все още страда в лудости,
а вашата е свят, граничещ с бездната.

 

*
Ужасно ли е да съзрете нагла истина
за някаква любов, мечти, за смисъла,
за смелостта да даваш непоискано
във приказката, още недописана,

която ще ви надживее тука всичките,
понеже е в наивността си истинска?
Въпросите ви давят, липсват смислите,
а отговорът е в забравената искреност.

 

*
Убиваме се бавно с безразличие,
опитвайки до край да сме добри,
а в нощите си страшно си приличаме,
изгубени, студени и сами.

Понякога погрешка се обичаме,
познали се сред сивите тълпи,
непозволено мислите пресичаме
и свикваме с усмивка да боли.

И после в яростта си се отричаме
от всички незабравени мечти.
И горди, самотата си обличаме,
затръшнали последните врати.

Запазваме житейското приличие,
заплащайки с преглътнати сълзи.
Убиваме се бавно с безразличие,
забравили за своите души.

 

*
Най-трудно се преглъщат липсите
сред блясъка на празничното ѝмане,
когато знаем – с теб не сме измислени,
но стъпките в следите нямат стигане.

Най-страшно се живее в разстояния
сред всичките ни споделени близости,
когато миговете са признати обещания
за наша обич – съхранихме я от низости.

Най-тежко се понася празнотата ни
след още оборот – сърцето спиращо,
когато сме препълнени с тъгата ни
от време, любовта ни неразбиращо.

 

*
Аз съм първа, последна. И бяла.
Нелечима съм. Хапче за сън.
Ти се молиш. Мечта ще остана.
Миг и вечност заключих отвън.

Аз съм всичко и нищо. Забрава.
Покаяние, рай съм. И смърт.
Тук оставам, когато ме няма.
И си тръгвам, оставайки път.

 

*
Раняват устните, когато съм пустиня
под питащия поглед на дъжда.
Аз пак през тебе, буря, ще премина
и с всяка капка жадно ще крещя.

Разкъсват зъбите, когато скитам
под сляпото око на огнена луна.
Аз пак със тебе, хищна, ще съм сѝта
и всяка рана ще е моята следа.

Убиват пръстите, когато те напиша
под линия, с мастилени петна.
Аз пак за тебе, жива, ще съм смисъл,
дори когато станеш само тишина.

 

*
Пропътувах хиляда вселени
като слънце, родено в сълза,
от окото на вечното време,
за зеница приело света.

И познала цвета на звездите,
изгоряла за миг светлина,
се завърнах и вече не питам,
а съм само прашинка тъга.

 

*
Моя истина е моето мълчание.
Любов се казва бавната ми смърт.
Умеем да убиваме от разстояние,
в което губим се с илюзия за път.

А вярата ми в искрено желание
е позволено разпятие на кръст.
Умеем да умираме, в съзнание,
че сме не повече от шепа пръст.

Надеждата ми е дочуто обещание,
което спазваме единствено насън.
Умеем да се лъжем, че призвание
е да живеем със венците си от трън.

Мой ад е неизречено признание –
убивам обич, неизправена на съд.
Умеем да си даваме страдание,
не можем да обичаме до смърт.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments