Ружа Матеева – Този свят не е мой

Този свят не е мой – рубриката Нова асоциална класика в нашето електронно списание продължава отвъд с класически текстове от Ружа Матеева, която заедно с Ивайло Мерджанов и Ива Спиридонова се нарежда сред най-знаковите автори на НАСП, които освен бели стихове, пишат традиционно и по този начин. Книгите на Ружа, както и нейните поетични награди, са взети именно с този вид писане, на който е посветена и настоящата й публикация.

 

“Дошло е време. Слушайте децата”

                                   Елена Денева

 

Сега дойде. Отключиха вратата

опашките на кряскащите свраки.

Избягаха лицата на децата ни.

И зейна по средата нещо страшно.

 

Омръзна ми от марша на големите,

от техните шумящи вратовръзки;

от цялата безсмислена полемика,

която ни разделя и отблъсква.

 

Омръзна ми до пълно вцепенение,

така че се отпращам да се стопля.

Мирише ми на тъжни хризантеми

от всички незададени въпроси.

 

Пискливо ми е. Пъхам под вратата

памуци за уши – да се затваря.

Избягаха лицата на децата ни.

Удобно ни е някак да забравим

 

какво пропъжда страшното и колко

зелени въртележки сме строшили.

Дошло е време вече да се стоплим.

Което ни обича, ни намира.

 

Ако някой ти каже „Прегръщам те!“

 

Една дълга и рошава приказка свърши, детенце.

Знам, че точките трудно се виждат и нямат обков.

Ще ги сложим в кутия, превързана с цветни въженца,

ще прилича на малък подарък преди Рождество.

 

Прибери си я, моля те, в някакъв вътрешен космос.

Там е място за тайни приятели с плитки на Пипи.

Там живеят  въпроси “Защо?” и безмълвни “Защото…”.

Там се моля да чуеш какво се крепи на “Обичам те”.

 

Не е захар на клечка и не е пластмасова къща,

нито дрехи от слама и думи, сковани от вятър.

Ако някой ти каже “Прегръщам те!”, ти го прегръщай

и му мятай уверено топлия шал на ръката.

 

Нямам повече нищо, което да кажа, магьоснико.

Ти крепиш своя свят и искрата на всяко “Обичам те”.

Питай смело “Защо?”. Аз съм тук да отвърна “Защото…”

и така до зеления храм на всевечната истина.

 

Пукащи кестени

 

Слязох бързо и мракът полека се свлече в ръцете ми.

Седнах с него и после го люшнах с очи като бебе.

Имам още да казвам и още да питам врабчетата

отвисоко дали всички страшни човеци са дребни.

 

Имам още да чакам. Не са ми достатъчни пейките

с изпочупени прешлени, свели глави над паважа.

Те не пазят затоплено златното кюлче на детството

и не могат за моята зимна тъга да разкажат.

 

Затова ще мълча само с думи и с тях ще съм истинска.

Ще събирам листата и кестенът в мен ще се пукне.

Слязох бързо и някак внезапно заседнах на плиткото.

Няма как да избягам. Нима съм действително будна?

 

Още искам да питам! Къде е лицето на ближния

и кога се отваря пред теб като куха черупка?

Тези пейки са боси, а аз си протрих ръкавиците.

Търся кестени, Боже, които отвътре да пукат.

 

Свещички в тихото

 

Колко много научих от простия миг – да съм тиха.

Блъска някой със грубо мълчание. Негово право.

Друг ме тегли с най-тежките, земни, човешки магнити.

Аз обаче съм анти-статична. И тук си оставам.

 

Как така се променя пространството, как се смалява?

Как от точка отново се връща до истински космос.

Щом обичаме другите само със голи представи,

ще живеем в една поизлъскана, тинеста локва.

 

Там се скача на воля. И там се гради стръмна кула

с остри бойници горе и сто бързооки шпионки.

Да, обаче отдавна не съм дългокоса Рапунцел.

Имам здрави инстинкти и рокля с особена кройка.

 

Не участвам във никакви театри и роли не искам.

Опустяха антрактите. Мръкна среднощната сцена.

Аз съм скрита във себе си. Вътре е винаги тихо.

Паля свои свещички. И слушам как стават големи.

 

Прогноза

 

Оцелява над къщата синия цвят на небето.

Всяко лято искри. Всяко лято, в което ме няма.

Още тракат по сивите улици сиви карети.

Този звук е гравиран в стените и после забравен.

 

Аз не виждах, че стигат до нас запрашени каручки.

Бях принцеса, която мечтае да стане голяма.

И какво като станах? Летата на двора се случват,

а принцесата там ще си спомни веднага коя е.

 

Този свят не е мой. Този облак е само прогноза.

Вярвам, бабо, че имам магична игла, да го пукна.

Отключи ми сега. Аз съм тук, но дъждът е затворен

като старо пано с приковани ята пеперуди.

 

Не е мой този свят с полудял и мухлясал приемник.

Пуска криви вълни и лицата отвътре са грозни.

Влизам тихо на пръсти при своята вечна антена.

После сядам до дядо и с него небето настройвам.

 

Пряспа

 

Аз не искам да бъде най-хубаво моето хубаво.

То в кръвта ми тече и е топъл кристал на лавицата.

Най-красива е тази жена, във която си влюбен

и свободни изглеждат в сърцето ти кацнали, птиците.

 

Аз не искам да бъда най-силна, най-блага, най-повече.

Всъщност никой не дава за твоето “най” и стотинка.

Искам просто да бъда далеч от гримьори и роли.

Искам простичко всичко дарено с очи да обичам.

 

Не че винаги мога и не че не падат ръцете ми

пак обратно във скута, когато им върнат прегръдката.

Стискам в страшен юмрук непокорната длан на детето.

После вдигам глава. И отпускам ръка. И се връщам.

 

Да, това е. Страхът се топи като пряспа на слънце.

Аз не искам да бъде най-хубава моята пролет.

Тя в кръвта ми тече. Тя е лепкава медена плънка.

Светва някой с вълшебство деня. И е Рай коридора.

 

Лимонада

 

Отказвам да видя деня като нощ и обратното.

Отказвам да вярвам във кули от дървени кубчета.

Подменяй си кожата. Пак са ти мърляви лапите.

В дома си със никакви тайни пароли не пускам.

 

Там лесно се влиза по няколко голи мълчания,

които не режат, а само те галят по миглите.

Продават в съня ми за жълти пари лимонадата

и някой ме лъже, че страшно прилича на вино.

 

Не искам да кажа на черното бяло и толкова.

Ще мия съня си от сладкия вкус на газирано.

Сама ще изтръгна от външната рамка пироните.

Нали сам сама в онзи дълъг кошмар ги забивах.

 

Събуждам се цялата. Будят се с мен страховете ми.

Да сядат където намерят. Добре ги познавам.

Открито почиват в дома ми. Открито ще светят,

докато се пукне последния дъх лимонаден.

 

Състрадание

 

Много е лесно да леем сълзи за бедняка,

седнал на празен кашон от продадени въглени.

Влизаме после на топло, защото сме гладни.

С мъка по-гладни от рижата котка зад ъгъла.

 

Шепи си имаме. Мръзнат във тях преживелици.

Шепи отваряме само когато сме прави.

Свири под прага ни нашата лична виелица.

Кой си? Къде си? Прости ми, но вече забравих.

 

Лесно се плаче за сляпото пале в градинката.

Можем дори да го пъхнем в плътта на окото си.

Всички сме зле разкроени, проскърцващи мимове.

Нищо не знаем за страшния цирк на живота.

 

Искам да бръкна в дълбокия джоб на Вселената.

С пръсти да пипна какво от мига е посято.

Много е лесно да леем сълзи за презрените.

Трудно е, Боже, за който ни мрази, да плачем.

 

Прилича на пръст

 

Какво се пречупи? Защо заваля като в приказка?

Не мога да шашна с вроден скептицизъм душата си.

Което е тихо, навярно напомня на тихото.

Крещи, че те има и Господ ти тръшва вратата.

 

Не тази врата. Онази, скосената, в ъгъла,

която си мислиш, че пазиш от птичите клюнове.

Пред тази врата се навеждаш и влизаш прегърбен.

Да станеш е лесно. Да гледаш надолу е трудно.

 

Къде коленичиш? Прилича на пръст, но потъваш.

Постой мълчалив. Постой несмутим. Просто чакай.

Което е първо, навярно напомня за първото.

Не всеки добре опакован трофей е подарък.

 

Какво се пречупи? Защо заваля като в приказка?

Сега ще узная. Сега ще прекрача във себе си.

Което е тихо, навярно напомня на тихото.

Постой мълчалив. Постой несмутим. И последен.

 

Люпилня за феникси

 

Това, което наричаме „аз“ е само летяща врата,

която се движи, когато вдишваме и издишваме.“

                                                           Шунрю Сузуки

 

 

Този дъх ме боли като клетка с разбити илюзии.

Мисля дълго за него. Докато го мисля – ще дишам.

Ей така, от инат, на игра, с лекота се погубваме.

Не разбирам защо. Затова въпросителни пиша.

 

С тях поправям поредната клетка и слагам решетките.

Най-безстрашно си правя едно харакири на пода.

Не умирам обаче. Нали съм в люпилня за феникси.

Ако днес не възкръсна, сигурно светът ми е болен.

 

Чий свят? Откъде, от какво го делим на участъци

и садим във съседния двор преоблечена трънка?

Да копаем сега. Да изровим самото нещастие,

да наврем добротата в излъскани медени грънци.

 

„Аз“ е дървен портал и се пръскат тресчици навсякъде.

След последния полет все още умея да дишам.

Казвам „сбогом“ на глас. Но не зная дали съм го казала

във ухото на цялото тежко, вселенско затишие.

 

Ако вие сте чули, то значи, че всички са чуващи

и тресчиците нямат подслон под откритата рана.

Не търсете с ръце. Може би няма нищо изгубено.

Може би е така. И не зная защо. Но оставам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments