Ивайло Мерджанов – Среща само в стиха среща само на гроба

Среща само в стиха, среща само на гроба, за да продължим отвъд и най-новата ни рубрика – Нова асоциална класика. Ивайло Мерджанов традиционно пише класически текстове, наред със своите култови бели стихове. Творчеството му представлява ярък метафизично-анархистичен баланс между двете, на базата на едно отлично познаване на традицията на романтиците, символистите и декадентите, възвестили отдавна края на света, след който сме принудени да живеем.


МАЛКА ЕЛЕГИЯ ЗА ФЬОДОР СОЛОГУБ

Къщи из мрака –
и зимна следа
пушекът вие се,
страх и тъга…

Никого няма
притихнал градец
нежно засипва те –
огнен снежец

Корона от лед
ти дава студът –
че пак не си вред
ти пее снегът,

а ти си самичък
в пустинята-сън
звездите-звънчета
люлеят се вън…

И няма награда
за теб, оцелелия –
съдбата те грабва
глътва те целия

Къщи из мрака
и кръв, за следа –
и блясва в окото
на вълка – звезда.

 

СОНЕТ ЗА ГНЕВНОТО ЦВЕТЕ

В мене вихър от хаос беснее с червени криле –
спомен изгубен – стопени и тъмни години,
елмазните нощи завършваме с вечното «не»
като светла виелица в траурни зимни градини.

И отново си другаде «няма те никога, никъде» –
мое тъмно сърце, моя черна студена вълна,
укрий ме в нощта на железните огнени макове
моя мълния сребърна, моя жарка отровна искра…

Аз съм царя без власт, аз съм скитник изгубен и сам
йерархия тъмна гореше по страшното твое владение –
но все на усмивката нежна сме в царството мраморно.

Аз съм черната птица – и в лазура извивки чертая, до
там – дето ставаш мълчание злобно ти, цвете небесно –
агония звездна, маргаритено-светло видение.

 

ИЗВЪН ДЕНЯТ НА КАРНАВАЛНАТА ЗАБЛУДА

Аз пак съм сам сред тоя мъртъв град
единствено със самотите ви поселен
безмълвно си седя на голия площад
и не очаквам никого — дори и тебе.

А по дърветата накацали са враните
тия кресливи крилати клюкари —
те както винаги зовaт и викат някого
ала никой в тоя град не им отговаря.

Понякога липсата идва на пристъпи
и тогава става жива абстиненция
и ми се ще да можеше да видиш и ти
какво се случва понякога с жертвата.

Но ти не знаеш кой е тъжния морфин
нали си трезвена и нямаш чувства
не се нуждаеш от причина да си жива
и не те вълнува любовното безумство.

 

58

Меланхолия ледена –
и замръзнал деня
вечността е «родина»
няма друга страна.

Или как ще намеря
аз и теб, в паметта
тя разперва крилете –
и на кой да простя.

Болестта ме целува
нищото – победи –
а в душите бунтувам
времена и звезди…

И опъвам в поемата
тела остър, бодлив –
тъмен идва проблема
влиза нощен мотив.

Давай срока последен
с конопи – развеяни –
и в стиха за победата
зареди пистолета си.

Като музика ударна –
бе ли твойта душа,
или дърпаш го спусъка
за да паднеш в снега.

Нож, сърце и победа
влиза тихо смъртта
дотогава погледай я –
как е родна пръстта.

 

СРЕЩА САМО В СТИХА СРЕЩА САМО НА ГРОБА

Ела на гроба ми, когато си отида
една запалена цигара остави —
а снегът, когато падне мълчаливо
в черния кипарис се загледай ти.

Заради любовта която ме погуби
като щастие бе невъзможна тя
постой край мене някоя минута —
и увяхналите подмени цветя.

Тук смълчаните звезди на зимата
ще ти разкажат нещо весело —
а живота ми отдавна ще е минало
но за любовта ми гроба ще е тесен.

А аз изтлях в мъглите и пръстта
за душата горе имало безсмъртие —
оставих костите си в тъмната земя
и думите ми идат от отвъдното.

Но ако моя дух те срещне някога —
от срещата с мъртвец не се плаши
и приживе — не чувах твоя смях
но моят зов към теб ще долети.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments