Анабела Крумова – Белези

Втора публикация в списание „Нова асоциална поезия“ на един млад и обещаващ автор от града на бригадирската (контра)революция и работническия декаденс. Ето, как самият той представя себе си – „Аз съм Бела. От 18 години съм едно от децата на града, ама малкия. Димитровград. Тук времето е спряло, но за сметка на това вилнеят мощни нервни сривове, депресии, панически атаки, дупки на Алиса и като почнем от ураганът Катрина, Мария, Вяра и Георги, чааак до Баба Пенка. Абе, имам цветен живот, сниман с черно-бял филтър, от който мастилото капе ли, капе и се маже по листовете ми.“

 

*

бримките

на щастието

се спускат по бедрата

на вечността

и оставят

белези

по-вечни

от самата нея

 

*

тече бавно времето
иска да ме изчака
никога не са ме чакали досега
сядам да почина

 

*

това е живота:

 

няколко залеза,

няколко изгрева и

няколко бири

покрай тях

 

*

това дето иска да излезе
не изчезва
и не чука
не забравя
a оставя ноктите си по вратата
от дърво
която ми напомня на самото ми тяло
за тялото ми само̀
искащо от растение в животно
да стане
да стане
ама не може

 

развалина 
рина
лайна
от себе си
от стените си
основите
разпадам се
ставам
стъпвам
чорапът ми се мокри
не е кръв
тя отдавна е изтекла през очите ми
косата ми е слама
запалвам я с цигара
в очакване на чудо
казвали са ми:
по-страшно няма
от загубата на пламъка
не съм уплашена
режа дланта си
да изпитам нещо
нищо
втора цигара
трети опит за убийство
безброй разочарования
очарована съм от безпощадното
си изчезване
вливане
отливане
изливам се
забърсват ме
остатъците от салфетка
по масата напомнят
за мечтите на Гаврош
на мен напомнят
и това ми стига, дечурлига

 

*

забравих да чета

с писания

забравени поля

да връщам

не умея

избрах в незнание

надежда да родя

да заплитам всеки

изрод в мойта прежда

да го друсам

със кенефски сняг

докато забрави своя бяг

и бях

но веч не съм

дори съставка

в мазилката забравям

своя страх

с нос по-бял

от снежната алея

той бе минал нея

в ден

студен

живота неживял

умрях

 

*

Отче наш
отвори душата ми
като мазе
остави ми време
да изпуша и последното
масе

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments