Велислава Кандова – Рождество

Велислава Кандова е родена през 1985 г.в гр.Плевен. Още в ученическите си години проявява интерес към литературата и изкуството. Водена от любовта към родната реч, се насочва към специалността „Българска филология“ в Югозападния университет в Благоевград. Там става активен член на литературен клуб „Огнище“. За 60-годишнината на литературния кръжок са публикувани нейни стихотворения в издадения сборник под надслов „Искри от огнището“ с творби на 34 автори. През 2017г. има публикации в електронното списание Нова асоциална поезия. Води ежедневната рубрика „Игра на думи“ на фейсбук страницата на НАСП. Публикува свои произведения и в „Хулите“- сайт за нова българска художествена литература, както и хайку в специализираните за това групи и места в интернет, и социалните мрежи.

 

Рождество

Баста
Иисус се ражда
спуска се по тръбата
за пореден път
спешно
както всяка година
за да гледа
коледни звезди
да хапне малко боб
и постни сърми
да пошмърка на концерт умилително
лиленцето още пее
от векове
той израсна с нея
тя
всяка коледа
засвидетелства неговото съществуване
пускайки тънките си фини мрежи
дантели черни
върху ръцете си
стискайки микрофона
убеждавайки ни
че може да пее
да идва следващата коледа
дайте дантели
и да се свършва

 

Детски игри

Играем на деца.
Хилим се.
Камък, ножица, хартия,
предизвикателството
е,
да протегнеш ръце към небето, червено,
по залез
и да кажеш три пъти –
Вярвам в теб,
Господи.
Възкачил се сред жици
Христови,
опъваш ръце
и прегръщаш волтовата дъга,
която ти дава надежда,
че Бог съществува,
и е у теб.
Заря,
обич
разпръскваща.

 

Българската коледа

Елхичка отрязана
до пресният посечен чеп
пръхкав бял сняг
по него с жълти букви
потънали
изписано име
на латиница

 

*
България, добра вечер!
Мръсен маншон се
претъркулва през локвите
овалян в кръв, сополи и пясък.
Стотинка изпаднала, протрита от жулене, удавена, стърчи като носа на Титаник, опряна в камъка
глава, разцепена на две,
всяка поела по собствен път, сляпо загледана в собственото си бъдеще…
И един ухилен, нервен чичо
с каскет накривен,
захапал геврека,
загледан назад,
към тъмнината в седалките,
с разкапана цигара
и пепел в скута си.
Крещи:
– Ти за какво ще похарчиш печалбата
от златните пирамиди?!

 

Обич за обич

стар телевизор
прескача
китара
веско маринов
за хиляден път в тоя живот
по коледа
жив е
и носи се
жалното
потно
изстрадано
искам обич за обич
повръщам
руска салата
салата снежанка
шоколадов дядо мраз
шприцован от фино палмово масло
и куп коледни звезди
положителни.

 

Любов

Наместо гологлава
патица в дланите
Ева гали епъл с фините си пръсти
под юргана
всяка нощ молитвено
събирайки куп алени сърца
и сини палци сочещи
бога

 

Ириси

Стар мръсник
с пожълтели от времето нокти,
с поизсъхнали от живота очи
наглася девичата глава в скута си.
И ми говори за цветя, за сините ириси,
за жълтото в сърцевината им
за кадифения им аромат,
за слънцето умряло в тях, безброй пъти, преди да бъдат срязани,
на точно определената дължина,
увити в целофан, прозрачен и купени от него.
Аз виждам само върха на обувките му,
велурени, тъмно кафяви
миришат на прясна кожа, погалена от конски косъм,
златиста четка с изрисувана дръжка.
Лежи в ъгъла в полутъмното празно пространство, на вехтия паркет.
Патета! Така им викали.
Граби ирисите и ме посипва с тях,
пързалят се тези стотици умрели слънца по русите ми коси
и се свличат в босите ми крака.
Мракът полепна по нас.

 

Червеният телефон

Чакам твоя звън,
голям, червен телефон с шайба.
Толкова гланциран,
единствено местата на съединените му части образуват цепки,
в които плъзвам нокти,
за да изпробвам бързото вдигане.
Той мълчи,
тъмно е, завесите хвърлят огромни зелени цветя по стената.
Месото ми се свлича,
виждам мускулите и сухожилията, бели, слепнали,
обезкървени,
костите по ръката ми.
Набирам
Приказки по телефона,
механичен глас разказва,
между пердето и леглото.
Не чувам звънец,
нито превъртяния ключ,
в ръцете ми шивашка ножица.
Виждам нозете ти,
едно метално клъц,
Tendo calcaneus.
И губиш равновесие,
точно като мен,
когато ми липсваш.

 

Сините панти

Залив, бели къщи, сини скрибуцащи панти,
клюмнало, червено мушкато в антична ваза.
Кораби ръждясали,
застинали в пясъка, килнати
с навигационни мостици,
застинали във времето на своето последно плаване.
Русалки свиват лозови сърми с малки
пръстени раковини, потапят длани в купички с вода очаквайки любимите си мъже.
Чисти.
Черни, със завити ръкави, дълбоки гумени ботуши,
рошави бради
потънали в морска сол и водорасли
забравили как се лови,
забравили плюските си по въжетата,
вълнените шапки и чорапи…
Пеят русалките,
устичките им се отварят нямо,
усмихват се на вълната
заляла къщите им, отнесла мушкатата,
сърмите и хубостта им
в античното минало,
на дъното на морето,
при мъжете, които никога не се
завърнаха,
заедно да посрещат изгрева,
полепнали в пясък и смисъл.

 

Жълто

Чаша наполовина пълна
или празна без значение е
когато е болнична

 

Затворен цикъл

Копеле
се търкаля в къделите на сърцето си
обагрени в кобалтово синьо
наместо в алено
страдащо от ниско кръвно
и от липса на самочувствие

 

Младост потъва в зелените черепи

Луна, тънка, бяла, усмихната,
между краката на блоковете,
младост е потънала в зелени черепи,
затворете уста и не дишайте, нито вадете езиците си.
Използвайте очите.
Краката ми висят
от ръба,
поклащат се бели,
дебели и сочни.
Сочат земята,
пръстите показват единствената възможна
посока –
към земляците
в гумените ботуши,
разплискващи калта,
от която се ражда животът.
Затварям уста
и скачам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments