Десислава Събкова – Двадесет и три часа безсъние

Десислава Събкова е родена на 11.07.1994г. в гр. Карлово. Изучава специалност Право във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Освен с  поезия, се занимава и с изобразително изкуство. Има публикации в „Литературен Еверест“, вестник на СОУ „Христо Проданов“(Карлово) и е многократно публикувана в електронно списание „Нова асоциална поезия“.

*
да ми покаже
някой как се пише
щастие
за да му докажа
че не се пише така

 

*
с теб ми стига
точно час сън
всеки ден
и устните ти до моите
ще ме заситят
през останалите
двадесет и три

 

*
И някъде там
много далеч
си запазил песимизма си
като плюшено животинче
и го храниш
всеки ден по малко
за да се превърне
в големия лош вълк
и да те изяде.

 

*
На брега на моето езеро
съм забила пръсти в земята
вятърът донася мирис
на печени тикви и горещ шоколад,
а когато потръпвам от студ
ме загръщаш в меко одеяло…
дали сънувам или е дежа вю от друг живот?

 

Живеейки с греха

след всеки от нас
остава
купчина дрехи
прилежно сгънати
или намачкани
и нов собственик
който се чуди
да ги запази ли
да ги изхвърли ли

 

Не можеш да бъдеш

поет ако си щастлив
не можеш
закономерност
ядрен синтез
перфектност
забъркваш
думи + болка
и получаваш
поет

 

*
Красотата е наказанието,
с което се раждаш
и заради,което умираш
бичувана от злобните жени
и острите им езици,
които не могат да привлекат
ничии мъжки погледи,
а всичките погледи,които привличаш
са на пошли умове и неверни съпрузи
и би ги разменила
за грозотата на всяка завистлива жена,
за да се убеди , че всеки един поглед
не струва нищо.

 

*
Любовта ни живее
между две камери
ако го нямаше
електричеството
щяхме да сме
мъртви
преди още
да се заобичаме.

 

*
Липсват ми
нашата бърза лудост,
в която часовете стават минути
любовта ни няма ръбове
можем да не спим
колата е вечно запалена
караме на шоколад и чувства
ръцете ни не се пускат
очите ни гледат в една посока
пътуваме без дестинация,
а дори одеяло нямаме
смехът ни заглушава
всяка пусната касетка
не ни трябват думи,
за да разберем
и един живот не ни стига,
за да се наговорим.
Липсваш ти.
Другото е поносимо.

 

*
Преди виждах бъдещето си
по съвсем различен начин:
две кучета
три котки
малък апартамент
или етаж от къща
тихи вечери
прекарани
четейки книги
и пиейки чай
много чай
с мед
без мед
и никога
със захар

сезоните минават
през прозореца
и косите ми
побеляват
и с времето
все по-често
започва да ме
мързи да се боядисвам
и одеялата
стават по-одърпани
и някъде там
имам дупка на пуловера
за която само аз ще знам
и кучетата, котките
те ще изчезнат
и аз
няма да искам
техни заместители
и никога
няма да има
някой
който да
загърне с онова раздърпано одеяло
уморените ми рамене
и никой никога
няма да измие
забравената чаша от чай
и никой никога няма
да се ядоса
на мокрите чехли
в банята
и когато падна
и счупя таза си
стара и захабена
няма да има
кой да се обади
на бърза помощ
а ще трябва
аз да лазя
до проклетия телефон

така щеше да мине живота ми
но срещнах теб

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments