Ивайло Мерджанов & Ивона Иванова – Любовни песни от подземието

Съвместното писане на стихове се превърна в традиция в Нова асоциална поезия още от началото на нейното съществуване. Това е практика много по-характерна за прозата, но в НАСП няма невъзможни неща. Същата доказва, че поетите от литературното движение са до такава степен асоциални, че не могат един без друг. След култовите си поеми с Виктор Иванов, Ивайло Мерджанов започна да пише поезия заедно с д-р Ивона Иванова – редактор на настоящото електронно списание. Предлагаме на вниманието ви първите образци на общото им творчество в първия за 2018-а година брой на нашето издание.

 

ТВЪРДА КАТО СКАЛА

все нещо в мен започва да мисли за съдбата на всяка любов
и стискам в шепа двата сребърни патрона
един за моя любим вампир и един за сърцето ми

звезден път в нощната пустиня на чувствата
хладина космична но ти бъди свободен както винаги
намери оазиса виж ме аз съм съдбата на любовта ти виж ме
послушай синия вятър и недей ми говори за края

що за дом притихнал е това, тъмата тук

като мляко кипи върху котлоните на затворените ти очи
отваряш ги само за смърт но отново мене виждаш и когато
нещо в мен започва да липсва аз нощем слизам

по стъпалата каменни в подземията на душата ти –
разбра сега че това не са удари на твоето сърце а моя чук там
блъска гневно работя упорито часове наред и внимателно
дялам камъка за гробен паметник на любовта ни

вече сковах олтар на вечния страх от изоставяне
отчаянието е ограда твърде ниска за мен прескочих я
сутрин аз паля черните факли в зениците ти и плача твърда като скала

възможно е да сме единствени
вечността няма как да я загубим
в ада ще ни чакат с отворени обятия

гроб ти копая любов моя трудя се ежедневно
за да имаш кален правоъгълник до моето място където ще спя

без да липсвам на никого
без да липсвам на никого

 

ИДЕАЛЕН ДЕН ЗА ЛОВ НА РИБИ & ДУМИ

помниш ли ония подземни черни каракуди –
те всичките отлетяха накъм севера на сърцето ми
на тяхно място завъдих алигатори
вероятно заради техния смях
който понякога виждаш на устните ми
си разбрал една истина по-древна от смъртта –
има една огромна дупка която никога не се запълва
всички сме параноици гонени от шизоидната идея
че има някой който може да направи нещо по въпроса
тая заблуда е причина за повечето депресии
знам че ти дреме че те има жив си дишаш и прочие нарколепсии
знам че си почти вън от играта и не е достатъчно не стига знаеш го –
въобще не е достатъчно
да си халюцинирал
да не си заспивал
да си изпадал в безумие
да си разбрал същността на играта земна любов
да си се лутал из мрака в безпомощен гняв
да си решавал твърдо ще приключа със себе си
да си търсил да си обичал да си плакал не е достатъчно
не стига малко е –
сиймор може и да вижда повече
може и накрая да се застрелва обаче ние с теб
не сме сиймор селинджър и лауреат-класици
осъдени да задавят мисленето на неродени поколения
любовта ми е с дивергиращ страбизъм
гледа навсякъде няма да се измъкнете толкова елегантно
толкова спокойно безаварийно гроб ковчег триста дяволи
направих опит за летене
те го изтълкуваха като самоубийство
и ти си роб на любовта
и ти си роб на любовта
питай алиса мартенския заек времето нищото вечноста питай
сложи си шапката кажи да на наркотиците скачай в дупката
изровена при обстрела артподготовката на артилерийския ни арт
колко пъти си чувал тази история на заеби хората
могат единствено да умират от свръхдоза
защото ако само артишоците имат сърца
къде си тръгнал към любов
самоубийството петък вечер засега се отлага
знамето ми е любов опитомена и безчувствена лежиш на дивана
и ницше би погладил мустак няма как да угаснеш
твърде ярка си като факел на гнева в ръцете ми ще светим
заради тъгата на тоя свят и мълчанието на Бога
плюс безкрайното дърдорене людско за което е ясно
че не спаси никого тук плача само когато режа лук
всички ли ще са по-щастливи без мене
две неща знам със сигурност
две неща са сигурни на тоя свят –
смъртта и вечната любов

и не знаем кое е по-страшното


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments