Янислав Трифонов – Умиращата муза

Янислав Трифонов, известен на приятелите си просто като Янко, е роден на 24 февруари 1984 г. във Велико Търново. Учил е във ВТУ, специалност История, но не я завършва и по думите му си остава необразуван висшист. Той е близък приятел и съратник на Ивайло Мерджанов & Емилиян Иванов – и заедно с тях един от създателите на литературно-философската група ‘Руптура’, известна най-вече с екзистенциално-катастрофичния си Манифест и с почти никаква друга активност, освен предназначеното най-вече за ушите на Нищото философстване & пиене по търновските улици и необратими нощи.

 

*
Когато казвам че обичам те
ти знай че туй е краят
И знай че с най-нелепа
и безпомощно ужасна грубост
скалъпена от устните и филмите
– и книгите
опитвам да те придържа до себе си.

Туй значи че в очите ми
загаснали са кладите.(1)
Туй значи че утихнали
са вихрите на порива.(2)
Туй значи че в отчаяна безпомощност
обърнал съм се пак към думите, грубите
които теглейки въжета с устните
извличам, за да ги изплюя във реалността.
Да опошля най-святото ни чувство
цветето да хвърля във сметта

Смъртта е туй а не начало
Когато казвам че обичам те.
**************************

(1)Туй значи че в очите ми
загаснали са кладите
а погледа загубил остротата си и огъня
ще търси точката на твойта женственост
Със нежност и утеха ще се прислонявам
вътре в тебе. И с нежност и утеха ще се
изпразня тихо в тебе
казвайки че те обичам

(2)Туй значи че утихнали са вихрите на порива
и няма да те понеса на връх главата си
не ще те дърпам за ръка
да тичаме по улицата.
Кантарът ще тежи все повече към мен
в решенията за всеобщото ни щастие.
Към теб, у теб дълбоко ще прониква
желязото, ръждивото
на моите мечти и неуспехи
Безмилостно насочвано от моята ръка
и точно във сърцето ти ще се забие.
Ще спре мечтите ти и ще ти връчи моите.
В щастието си ще бъда крал
в тъгата ще сме двама вкъщи.
И ето аз нежно милвам мястото където ще забия
като сестра която готви се ваксина да ти сложи.
Ваксина срещу теб и нежничко ще я забия.
Когато казвам че обичам те.

 

*
Градът смълчан ме гледа
и някакво прозорче ми намига.
сякаш те споделят моята тъга
– Главата горе – керемиден покрив се провиква.

А аз седя отчаян и сломен
сълза в окото мержелее
тъй чакам душевно разгромен
небето мъката със мене да излее.

Дъжд стихия нека да бушува
с пороя си нещастието да отмие
Тя болката ще излекува когато
последната сълза зад маската си скрия.

Покой едва ли ще намеря
но в самотата ний ще бъдем двама
аз и безнадеждната ми вяра
в страстта и любовта голяма.

 

*
Боли, когато се порежеш
боли, когато виждаш чужда мъка
боли, когато помиришеш свежест
а ти, си зловонен дъх от кръга…

И питаш се защо го е направил Той
добра игра си е измислил…
Прекрасно забавление, дори
убива и ги ражда без да знае, кой е кой

и туй големичка забава май му носи
но Той не знае милост как се проси
създава болка тъй без ред
– вземи на теб, нa теб, на теб.

На всеки му според мерака
охо-о тук малката игричка взе да трака
та пуснал малко ни залял
със болести, вода и кал.

Па после рекъл ни засмян:
По-често чувствайте и свян
че инак ще създам една лъжа
по-искана от истина.

Но хората не слушаха, те здравичко гуляха
и шанса си за щастието пропиляха.
Така Господ пусна в техните сърца
таз малка вещица и фея
Смъртта и Любовта

 

*
Аз тихо те обичам (1)
от всеки най-забравен миг (2)
врата отворена, надзърнал
аз тихо те обичам.
Не искай от мене да местя камари
да светя, да боря живота.
Аз всички битки спечелих – предал се
свалил съм оръжие – смело.
Усмивка в сърцето ми грее.

И ето те идваш, тъй чиста
в очите ти светят звездите
към мен се обръщаш
аз тихо те гледам.
Скачам и стъпвам на входа
на твоите зеници, ръцете разперил
се хващам за крайчеца остър.
Запявам ти тихо от входа на твоите зеници
подема ехото песента
превръща я в ромон
дълбоко, дълбоко, няма тук говор.

________________

(1) Аз тихо те обичам
като вечерната прохлада, като бриз в косите.
тъй както тъмната вода обгръща.
(2) от всеки най-забравен миг, там почва обичта ми
– твоята забрава – оттам аз тръгвам.

 

*
Ах, колко лошо бе да вярвам
в красивото на нашия живот
да мисля и да диря правда
в дела в мечти и Бог.

Знаеш ли приятелю блазе ти
че твойта съвест кастри с мяра
завиждам за сърцето ти проклето
напоено от омраза не със вяра.

Вяра в нещо, порив и желание за нищо
Обичам необичам, ям какво.

Замяна трампа дай веднага
сърцето на мерзавец и подлец
Вземай тая пуста вяра
та и аз да поживея, да се радвам и да пея
из лъжовния дворец.

 

умиращата муза

Тръгваш си просто така както дойде
приятелко не умирай без теб накъде
Нима светът ми е чужд вече на твоя
нима песента ни бе само временна роля

Как да чувствам сега когато ти си далеч
как да се боря без меч
със кого да споделям сега
кой ще попива мойта тъга.

Аз знам че пред теб съгреших
и не мога да искам да ми простиш
Музо върни се сподели пустия миг
нека умрем заедно в вечността на малкия стих.

 

*
Изведнъж те поразява тя
ненадейно краката подкосява
и спомени нахлуват във главата
за стари и красиви времена.

Как бяхме двамата безгрижни
и смеехме се на света
как всичко бе ни непознато
незнаехме какво е туй тъга.

Сега ли?! Сега престарял
ненужен, като прочетения вестник
отхвърлен безполезен овехтял
от хората отлъчен грешник.

Да чакам щастие прошепваш
в какво, в поредния мираж
невидими неща да ме обсебват
и истина да търся в тях

Не мога малка моя
това не е живот за мен.

 

*
Песента ни умира, дружке
вече пораснах, вече не вярвам.
а колко нереално мечтано обичах
и всичко бе приказка необятна.

Кръстът на поета ми тежи
истината е само лъжа
но моля те ти не тъжи
не проронвай за мене сълза.

Сбогом стара любима
ще те срещна зад ъгъла някой ден
ще прегърна теб и честните ти очи
и отново ще ходим ръка за ръка.

Сбогом поезийке
малка порочна нещастна

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments