Анита Велева – Кучето

Анита Велева е родена през 1991 г. в Плевен. През 2010 г. завършва средното си образование в Гимназия с преподаване на чужди езици в същия град, с профил „Немски и английски език“. Завършва „Право“ във ВТУ „Св. Кирил и Методий”. Пише поезия и проза. Публикувала е в сайта „Кръстопът“ и най-различни други виртуални места за литература. Има награди от редица литературни конкурси, сред които: първа награда в конкурса „Ерато” 2009, гр. София, наградата за млад автор в конкурса „В полите на Витоша” през 2010 г., специална награда за разказ в Международния конкурс „Изкуство против дрогата” 2015, г., награда на Българския Хелзинкски комитет за правозащитно есе (2013 г.), първа награда за есе в конкурса „Море” 2016 , гр. Бургас. През миналата 2017-а година печели и втора награда за поезия в международния конкурс „Изкуство против дрогата“, гр. Бургас, както и трета за проза в националния конкурс „Атанас Липчев“.

Така се пораства. В самоизмами. С наранени кости. С измислени родители. С глас, който вади думите от огледалата и никой не го чува. Ти играеш със смъртта и никой не предполага колко болезнено е това занимание, колко рисково. Архаични думи. Думи с изтекъл смисъл. Пришити към дрехите на мъртъвци. Ела да поговорим, както преди. С мекотата в тембъра, с прошарената коса, такъв, какъвто те помня. Със съмненията, които оставят празноти в казаното. Аз ще залича каютата ни. Нейното невидимо изплъзване от пръстите до вграждането дълбоко в пръстта, на което ме покани. Една церемония за двама. Въпреки залеза в чувствата, аз съм все така привлекателна. Познавам всички места по теб, където има ципове. Всички частици, които се делят. Отделенията за сълзи, летищата на страха, рецидивите на миналото. И категоричните ти отговори. Студени и празни като бивше кралство. Признавам си, че нямам сили да превземам. Нямам вкус към това. Включвам машината, която чисти обувки в преддверието. И чакам да се завърти достатъчно, докато върне миналото. Онази кал, която съм донесла щастлива. Сама ще използвам бръснача, за да прережа корените си от нея. Окото ми започва да сълзи. Пеещите кутии в спалните ти се отварят, а чешмите текат. В златните, засъхнали корита, в които днес спят бездомни котки. Дошла съм с желанието да живея. Докато си някъде и нареждаш с висок тон на сергията за книги. Избираш нов феникс на духа си. Който този път хапе с ожесточението на злопаметна жертва. Къса секунди от паметта ти и те заставя да ги изживееш с пълнокръвието на любовта, която не ми даде. По обясними причини. Заслушан в рахитичния съветник на малодушието. Онзи лек отвор между коленете ти, в който въздухът бе достатъчно застоял и обгорен, за да вляза и изпитам нещо различно от снизхождение. Доминантата на волята, заострила чертите ти, ме отрезвяваше. Ти консумираше живота ни бързо, за да не мога да остана в него. За да ме превърнеш в една от кожите, застлани за килим. Да осветиш челото ми със студен пламък и да ми дадеш пореден номер от миналото. Но аз не съм спирала да имам слабост към остри предмети. Да нося доза барут в джоба си. За да я използвам, докато стоиш пред огледалото. Един малък безпомощен феникс се отдалечава, влачейки се към прозореца, умирайки. Кряска в безсилие. Очите му са свиващи се кръгове, притулени и гладки, гледат към жената отвън, която спуска мокър кок и простира лъскавата кожа на един от килимите. Тогава онази тъничка мелодия на любовта облагородява сърцето ти, изпълва със съдържание мъката, която досега не е носила име. Смекчава нагона в уседналост на старец, който очаква да го нахранят с пипета. Прибираш жалкото пиле, което купи за феникс в картонена кутия. И го притваряш в килера. А после изваждаш снимките ми. Кафяво-жълти фотографии. Лице, което е казвало толкова много. Засенена с коси горест като непроменлива крива, на която си танцувал. Носи премазващата скръб от жилите, които са опознали любовта само по един начин. От мрака на нейната свършеност. Сега е късно да милваш чертите ми, да изписваш послания на гърба на снимките. Да ги опаковаш в пликове за писма и да търсиш адреса ми в указателя на облака, надвиснал над теб на закуска. Аз говоря с шивача си призори. Отпускам се в меките звукове на раболепието. Още веднъж някой превръща тялото ми в изкуство, със сантиметър. С овални движения и честността на човек, който се труди като пчела. Измерва дължините, преценява бурите на времето. Излизам с рокля, червена като последната граница на възрастта. Прошумолявам с тежкия плат. Прибирам есента в чували, за да останат напълно голи клоните. Остри и мокри като онези дни, в които плачех. Онези дни, в които съм ти принадлежала с неповторимата вярност на славея. Без самозащита пред страшния свършек на песента си. Сега прибирам сенките на всички наши деца и ги отнасям в приют за кучета. Деца без кръв, но с хиляди призвания. Зная, че минаваш всяка сутрин оттам. Сам и глух. Искаш да ги послушаш, да чуеш имената им, да ти разкажат за това, как съм ги измисляла и колко страдание съм вложила. Колко дълго е траело това ненужно занимание. Моята съпротива на забравата. Начинът, по който гените ти светят от мъглата, реват в клетките за кучета. Избираш едно рунтаво и черно, куцо куче. Куче, ритнато с ярост преди години. Отнасяш го на ръце, мръсно и заразено. Искаш да го кръстиш на оставащото време. Прости ми, аз не искам да зная.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments