Стефан Гончаров – Огорчение

Стефан Гончаров е роден през 1996 г. в София. Завършва столичното 18 СОУ „Уилям Гладстон“ с профил английски и немски език. В момента е студент по скандинавистика в Софийския университет. Автор е на стихосбирката „Геон“ (изд. АРС, 2015). Има публикации във в. „Литературен вестник“, „Литернет“, „Public Republic“, „Литературен клуб“, „Кръстопът“ и др. През 2015 г. негови стихове са публикувани в списанието „Edebiyatta Üç Nokta“ на турски език. През същата година взема участие и в Нощта на литературата във Варна, а през 2016 г. печели първа награда от Националния студентски литературен конкурс в Шумен.

Отварям очи. Погледът ми потъва в напуканата кожа на белия таван. Това ли е картата на новия ми живот? Пътища и белези изсечени в небе от бетон. Очите ми ги следват. Всяка пукнатина ме отвежда по-надалеч. Все още не знам накъде. Все още не познавам географията на този свят. Мога само да се надявам, че пътищата водят към нищото, че така изглежда смъртта, че вече съм част от нещо по-голямо, нещо необятно – красиво и безпощадно.
Не мога да си спомня, дали имам тяло. Това само потвърждава надеждата ми, че вече ме няма. Погледът ми плува свободно в поток от набраздена белота. Това ли са устните на Бог? Той се усмихва, смилява се. И двамата знаем, че вече никой не иска да възкръсва. Тялото е последната свобода, от която не можем да се отървем по пътя към съвършенството. Искаме да се разложим в същия океан, от който преди толкова години е изплувал първия организъм, озлобен и деформиран. Защото, който загуби живота си, той ще го запази. Или нещо бъркам.
Настигам ръба на безкрая. Започвам да забелязвам границите на своята смърт. Периферното ми зрение улавя ръба на това царство. Усещам пътя надолу – стените, които крепяха заветния хоризонт. Спомням си, че това няма как да е кървящата целувка на Бог. Очите ми се потят. Тичат обратно към центъра на тавана. Умът ми се опитва да забрави видяното – границите, началото на частите, краят на вечното, началото на болката. В този момент тялото ми се събужда. Вече е късно. Изгубих битката в небето. Светът нахлува. Затварям очи, но ме е страх от тъмното. Мракът не може да замести потоците светлина, които преминават като кипяща кръв по вените на бялото платно над мен. Опитвам се да си спомня някоя молитва. От онези за преди сън, за преди смърт – за преди живот. Отче наш, който си на небесата. Разтвори юмрука си в червата ми. Разпръсни ме по цялото небе. Късове месо са облаците в рая. И само ти можеш да ги наредиш. Защото твоя е силата и славата и смъртта ми. Амин.
Но никой не отговаря. Органите ми упорито стоят на мястото си. Дразнят ме. Предизвикват ме. Знаят, че нищо няма да направя. Машината вече работи на пълни обороти. Кататоничният транс се разпръсква като фойерверк. Усещам заклинанията на утрото. Сутрешната ерекция. Слюнката по брадичката. Болката в главата. Болката в корема. Болката в задника. Болката. Представям си тяло без органи. Без болка. Неподвижно и гладко. Твърдо и топло. Като яйце или космически кораб нарисуван на витрината на книжарница за езотерична литература. Може би отговорът е там. Дельоз да го духа, като всички останали.
Ще се опитам да медитирам. Да си пречистя чакрите. Да осъзная, че спасението вече е дошло. Аз съм просто бог, който е забравил, че играе със себе си. Мастурбация за напреднали. Харесва ми. Курът ми трепери. Одобрява новата ни философия. Звездите се нареждат. Попътен вятър загребва трупа ми. Нужните условия са налице. Успехът е на ръка разстояние. Трябва само да дишам равномерно. Да се концентрирам в една точка. Да се избавя от илюзията, че има нещо друго освен този миг. Поемам дъх. Задържам. Издишвам. Повдига ми се.
Болката в главата нахлува обратно. Вчера съм пил нещо, което смътно напомня на алкохол. Ферментирал еликсир. Отрова за мишки и ангели. Вкусил съм от алхимията на квартала. Люлин – най-великият квартал. Където бабите рисуват по стените на блокове с големи сини букви: „Люлин мрази МВР“, докато синовете им мастурбират под прашните одеяла на столичния затвор, а внучето седи горе на пързалката и шмърка сода каустик и амфети в отношение 3 към 1.
Отнесох се. Курът ми омекна. Светът нахлу прекалено бързо. Всичките му части се скачват в съзнанието ми, трескаво и неумело, като ревнива двойка по време на първата си оргия. Разменят се несигурни погледи. Утешения синтезирани в тъжни усмивки и порнографски мантри като: „Обичам да гледам, как те ебат“ и „Това ще ни направи по-силни“. Все пак любовта няма граници, а тялото е именно това. То трябва да бъде прекосено и заличено. Асимилирано в меката вътрешност на комуналния оргазъм.
Предавам се. Погледът ми ожесточено започва да разкъсва пространството. Това не е моята стая. Това не е моят ад. Смъртта ми ме чака някъде другаде. Трябва да я намеря, но съм обграден. Заобиколен съм от непознати предмети, чужди кошмари и разопаковани обещания. От нечий накъсани дрехи, мръсни чаршафи и използвани превръзки. Дори не съм в Люлин. Въздухът е по-тежък. Стените говорят на друг език. Хлебарките, които пълзят по пода, са като че ли по-жилави и кръвожадни. През отворения прозорец нахлува миризмата на кръв и белина. От корема на единствената улична котка долитат песните на разкъсани врабчета.
Изправям се и отивам до прозореца. Гледката напомня на екзекуция. Слънцето, като че ли се издига нагоре с помощта на невидима примка. Ешафодът е обгърнат в облаци и мъгла. Това утро е по-анемично и от най-бледите пълнолуния.
Насочвам вниманието си обратно към гроба, от който току-що изпълзях. Удобното легло винаги прилича на ковчег. И това тук не e изключение. Веднага ме обзема желанието да го отрупам с изсъхнали цветя и да го запаля. Да легна обратно и да вдишам огъня. Да се превърна в канцерогенен облак и да заваля над най-близката онкология. От малък искам да заразя света с болестта си. Със своите страхове и мании, мисли и илюзии – фетиши и хипохондрии. Болестта е логическият завършек на всяка еволюционна верига. Винаги се питам, кога ще започне да се преподава биологията на смъртта в училище.
Отърсвам се от себе си. Поне за малко. Това е първата победа за деня. Забелязвам, че нещо или някой диша и сънува под застиналите вълни, които пожълтелите от пот чаршафи са образували. Момиче е, но прилича на момче (по принцип не си падам по такива). Гърбът й е отвит и изографисан с драскотини и белези (проверявам, дали имам кръв под ноктите – нямам). Профилът й издава непримирима нежност и трескава жестокост (сигурно е добра в леглото). Има къса синя коса. Кафеникавите й корени лъщят. Почти е красиво, как снегът среща калта. Циганско лято разделено на мръсни кичури. Възбуждащо е, колко ме отблъсква мисълта, че съм спал с нея. Какво съм си представял, докато съм я ебал. Не съм педераст. Въпреки че понякога ми се е иска да бъда. Като Жьоне да крада цветя от греха си. Но не мога. Причината сигурно е по-дълбока и зловеща. Някаква тайна оплетена в червата на падналия ангел, който отговаря за мен. Знам, че трябва да я извадя оттам с молитва или нож, но сега нямам време за свещени войни и аскетични сеанси.
Трябва да се измъкна оттук преди да се събуди. Не искам нищо да знам за нея. За поредното същество, което съм принесъл в жертва на обезумялата си нужда от близост. Всяка интимност е ад, от който се излиза, само след като загърбиш спомена за тялото на другия. Това няма, как да стане, ако разбера името й. Или ако чуя в гласа й сянката на изминалата нощ. Ще протегна ръце към нея и тя отново ще потъне в призрачната ми плът. Ще вика за помощ, докато аз оглушавам от любов. Ще хапе целувките ми и ще плюе пот и сперма. Но аз няма да я пусна. Ще я прикова към обратната страна на кръста, който нося. Ще я отгледам като улично куче забременяло под дъжда – с непоклатима омраза и задължаващо съчувствие. Може би тя ще роди тайната ми. Може би това е ангелът в чиято утроба трябва да се наместя удобно и да чакам настървен и настръхнал апокалипсиса. Но не…
Няма да допусна това да се случи. Раните по гърба й подсказват, че дори и да искаше, нямаше да може да зачене от дявола. Прекалено е крехка. Сигурно я боли, когато се усмихва. Сигурно лятото ходи с дълъг ръкав. Мога да си представя, как бялата й кожа се разлива и полепва по пръстите на вятъра. С други думи става само за ебане. Една връзка би я унищожила. Връзките преди всичко имат бъдеще, а бъдещето е изнасилвач, който няма пари за лубрикант и презервативи, а само за цветя – единствената утеха, която ще получиш, преди да бъдеш смирен. Затова всяка слабост е призвана да се разложи в самота. В карцера няма бъдеще. Там времето търгува с канибали – часовете и минутите, месеците и годините. Настоящето седи в ъгъла и се опитва да отхапе лицето си. Дъвче горната си устна и ближе потта, която се стича по бузите. То е бясното куче на самотата. Върти се в кръг пред вратата на дома ти и не дава на никого да влиза или излиза. Надеждата е като крадец в нощта, заслепен от блясъка на белезникавата му захапка. А ти си изнежен затворник. Прегърбен от глад. Възбуден от отсъствието на всичко свято. На всяка болка. Мастурбираш пред огледалото, но никога не го чистиш. Галиш пода с език и шепнеш псувни. Връзваш примки и ги мяташ през прозореца. Утехата ти е вакуумиран страх. Страховете ти са гранясали сънища. Новият ти живот – неумолим оргазъм. А настоящето държи вибратора и се смее.
Момичето със синята коса се обръща по гръб. Отпуска се като разполовен делфин захвърлен на брега. Ковчегът скърца и гние под нея. Забелязвам, как преглъща мръсотията, която се е насъбрала в устата й през изминалата нощ. Усмихва се. Доволна е от себе си. Вкусът й напомня за забравени тела и преждевременни влечения. Когато е била малка и е фантазирала за разкъсани членове и недървени русалки изгубена в макабрения унес на детството. Може би е лесбийка. Завиждам й. Зърната й сияят от възбуда. Гърдите й плуват в новообразувалата се върху леглото локва студена светлина. По-големи са отколкото очаквах. Белези на една свирепа метаморфоза. Не й отиват. Крадат от момчешкото й излъчване. От тази натрапчива едноизмерност, която сигурно се котира добре сред представителите на по-нежните полове. Но, ако ги нямаше, едва ли щях да мога да го вдигна. Възбудата не винаги е зависима от пороците на красотата, но човек трябва да има, за какво да се хване. Останалата част от тялото й изглежда като недоносен сън. Била е правена с много любов и омраза. Няма да се изненадам, ако презерватива на баща й се е скъсал по време на тройка. Или ако майка й е обикаляла обществените тоалетни в търсене на дестилирана интимност. А най-вероятно истината е още по-банална. Изтънена от непохватните движения на действителността. Все пак човешкият живот е оргия от клишета и наранени очаквания. Само страданието на Бог се отличава с определена доза оригиналност. И то най-вече защото е ненужно. Но ще оставя теолозите да танцуват своя отвъден танц около въпроси като този.
Очите на момичето разкъсват паяжините на съня. Светлината нахлува в нощта на нейното съзнание. Зеленият й поглед започва да дълбае дупки в кожата ми. Образът й придобива оглушаваща завършеност. Такава красота вика за помощ. Моли се да бъде осъдена на смърт. Наказана за своята неистова святост. Трябваше да избягам оттук, когато все още имаше, от какво да се страхувам. Сега съм замаян. Кръвта ми препуска надолу. Вените ми се разтварят нежно, от само себе си. Пребледнявам от любов. От невъзможното обещание за една венерическата утопия, която вече е била моя. Искам да си спомня. Каква част от този синьо-зелен свят съм успял да обходя за една нощ? Къде под откритото небе на нейното тяло съм презимувал самотата си? Кой може да й върне това, което съм взел от нея? Отговорите чакат да бъдат изровени от своя гроб. От леглото, към което вече пристъпвам. Курът ми сочи смело напред. Страстта ми е бял шум, който заглушава смеха на бесовете. Мога да мисля само за едно: „Дали да я целуна по челото или по устните?„
– Спри. – каза момичето със синята коса.
– Защо?
– Защото ме отвращаваш.
Хирошима, моя любов. Бомбата пада и от мен остава само сянката. Не усещам нищо. Въздухът натежава от миризмата на амоняк. Ангелите в стаята се напикават от страх. Разпознават това мълчание. От него ще изплува дяволът. Ще ме притисне към себе си. Ще танцуваме като младоженци последното танго в Париж.
– Защото се напи като свиня и не успя да го вдигнеш като хората. Влезе в мен и презервативът се изхлузи от мекия ти член. Казах ти да спреш, а ти просто се отпусна върху мен и завря мръсните си пръсти в устата ми. За малко да повърна. Започнах да викам и да се гърча под теб.
Гласът й е студен и равен. Тялото й плува в светлина. Зърната й са настръхнали от омраза. Не откъсва очи от мен. Докато говори, се разкрачва и започва небрежно да гали путката си. Ако воайорът не получи покана, се превръща в най-жалкото същество на света. Унижението е женско изкуство. Токчета пробиват ампутирани сърца всеки ден. Винаги се възхищавам на гледката преди да събуди гордостта ми.
– Изкара си пръстите от устата ми и ме хвана за ръцете. Спря да се движиш за момент, погледна ме в очите и ми изкрещя да млъкна. Започна да говориш някви несвързани глупости. Как не те е страх от смъртта. Как би ме убил, ако не ти напомнях на някого, когото си обичал. Как в путката ми нищото цъфти пред погледа на Бог.
Цялата претенция, с която облагородих утрото вече прилича на разлагащ се клошар. Трупът му все още проси красота и смисъл от случайните минувачи, които ще го забележат, едва когато миризмата стане непоносима. Как да я накарам да спре да цитира смъртта ми. Думите ми излизат от нейната уста като глутница бесни кучета, които се разкъсват взаимно от любов. Поезията ме докара дотук – мислите ми да сочат небето, докато някой умира под мен. Поетът е полов орган, увит презерватив от кадифе. Ексхибиционист, който обикаля детските площадки в търсене на бъдещи читатели. Престъплението е призвание за неговата буйна сантименталност. Наказанието е винаги незаслужено и преждевременно.
– След това аз млъкнах, а ти продължи да ме ебеш. Свърши в мен, обърна ми гръб и заспа. А аз затворих очи и сънувах, че плача.
Не издържам повече. Отдавна забравени страхове възкръсват в гърлото ми. Сърцето ми е няма проститутка, която няма да може да вика за помощ, ако попадне на погрешния човек. Ангелите в стаята сочат отворения прозорец. Трябва да се измъкна от тази разлагаща се утроба. Сякаш майка ми е мъртва, а аз още чакам да се родя. Ще взема живота си в свои ръце. Ще прокопая тунели от плът във въздуха. Ще се измъкна като недоносена птица измежду краката на смъртта. Ще летя в небе от цимент. Облаци ще плуват в кръвта ми. Костите ми ще цъфтят насред улицата. Децата ви ще събират горчивите плодове, които капят от тези клони. В историята на вечното завръщане грехопадението винаги предстои.
Действам бързо. Вече съм извървявал разстоянието до този прозорец в съня си. Имам опит. Хващам рамката. Кракът ми стъпва здраво на перваза. Издигам се бавно като кожен балон. Отвън нахлува миризмата на горящи месарници. Червената мъгла на утрото се спуска над безформеното тяло на града, за да омекоти падането ми. Затварям очи и се опитвам да си спомня, кога за последно съм бил на църква. Една крачка ме дели от съвършенството.
– Спри. – каза отново момичето със синята коса.
Тя седи зад мен. Поглеждам я. Вече не гори от жестокост и възбуда. Голотата й напомня икона на Мария Египетска. В погледа й няма тревога. Само свещено безразличие. Знае, че не ми стиска. Решаващият момент отминава. Отново ще остана в преддверието на светлината. Завинаги. Слизам от перваза. Треперя от срам. Падам в краката й. Прегръщам я. Тялото й е ешафод. Кожата й – булчинска рокля. Искам да остана тук. С лице опряно в белезите по корема й. Сълзите ми да се стичат по краката й цял живот. А тя да ме гали по косата и да шепне сънища. Знам, че не мога. Знам, че ме мрази. Знам, че я мразя. Мразя себе си. Мразя всичко. Но тя ме прекъсва. За последно.
– Само, ако можеше да се видиш. На нищо не приличаш… от любов.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments