Крис Корнел, Питър Гейбриъл, Трики, Уинстън Тонг – Черно слънце

Петър Канев е поет, културолог, граждански активист и преводач на рок-поезия.
Член е на Управителния съвет на Софийско гражданско сдружение “Щастливеца”, както и на коалиция “Нулеви отпадъци” и “За да остане природа в България”.
Понастоящем е главен асистент в Антропологически изследвания, ИИОЗ, БАН и в Университет за библиотечни и информационни технологии (УниБИТ).
Завършил е културология в Софийския университет и е доктор по философия (секция Антропологически изследвания, ИИОЗ, БАН).

 

Уинстън Тонг (Тукседомуун)

Като говорим

Като говорим, искам просто да ти кажа, че
ти ми каза всичко, без да казваш нищо.
Като говорим, искам да ти кажа просто:
безмълвната любов е наказание,
но чувството ми за теб е отвъд всяка дума.
Дай ми дума, дай ми дума,
без да казваш нищо,
дай ми дума, дай ми дума – кажи ми с нея всичко!
Като си говорим, смисълът няма значение.
В живота ни само ние имаме значение
И чувството за него – трябва да е нашата жертва.
И така, както си говорим, просто искам да ти кажа,
Че, също както теб, и аз трябва да открия
как да ти кажа всичко, без да казвам нищо.
Дай ми дума, дай ми дума,
без да казваш нищо,
дай ми дума, дай ми дума – кажи ми с нея всичко!

 

Трики

анализирай ме

започва от жлъчката ми
и се движи към устните ми
за всички, които искат да ме анализират
започнете от жлъчката ми
и се движете към устните ми

за всички, които искат да ме анализират
за всички, които искат да ме анализират

майка ми се самоуби, когато бях на 4 или на 5
обичам Майк О. – беше убит от психопат
но аз не скърбя и не съжалявам, защото
ще оцелеем и утре
ще бъде ли на горещия пясък
или на горещата земя
може би конкретен ъгъл – декември
червени зони в моите слушалки
инструментите на дявола – вътре в нас, тъпаци
любовта ще ме изостави

ще бъде ли на горещия пясък
или на горещата земя
може би конкретен ъгъл – декември
червени зони в моите слушалки
инструментите на дявола – вътре в нас, тъпаци
любовта ще ме остави сам

 

говори ми
(ангели с мръсни лица)

някой ми говори сега
енергията няма да ме развълнува
океаните няма да ме утешат
изплачи ми тинестото устие
лигаво, разпридайки се отминава
обичаш, когато напускам
ангели с мръсни лица безшумно изчезват
техните кости
обичаш, когато си тръгвам
обичаш ги, когато те напускам

 

Питър Гейбриъл

Гибелта на Агнеца на Бродуей

Рано сутрин Манхатън.
Океански вятър брули улицата.
Прожекцията в киното завършва.
Целонощните й наблюдатели
са прекарали весело
в сън по време на среднощното шоу.
Време е да си вървят.
Вън!
Но изглежда те не могат да напуснат своя сън.
Нещо мърда – там – в пушилката на тротоара.
И Агнеца пада мъртъв
на Бродуей.
На Бродуей.

Агнецът е някъде извън пространството,
но сцената в манхатънските улици
се фокусира към лицето му –
лежи там някъде –
в безмълвие във въздуха –
В неоновата светлина,
Ослепителна през нощта –
Не, никой не е жертва на неговата гибел
в неоновите сенки.

И един пуерториканец
насочва пистолета си –
Той не знае какво върши –
И Агнецът пада мъртъв
на Бродуей.
На Бродуей.

Сюзън вече е уморена. Работата й приключи.
Сладки мангизи – меден неон
и Кралят на боклуците
повръща пак презрение.
Чудната курва привлече слепец.
Нещо вътре в мен се надига.
Само Господ знае какво съм сторил.
Под окървавения ми нож виждам Агнеца да пада
мъртъв.
На Бродуей.
Казват, че светлините са още ясни
на Бродуей.
Казват, че още витае магия
във въздуха.

 

Муха на предното стъкло

Нещо солидно се оформя в тишината
На площада Време
Вятърът духа страшно сега
Пръска пясък в очите ми
Пясъкът се напластява по кожата ми
Прави кръст и ме разпва на него
Не мога да се движа
И се нося като муха
Размазана на предното стъкло
в свободния си избор –

 

Крис Корнел

Дървен Исус

Дървен Исусе, от къде си?
От Корея, от Канада,
или може би от Тайван?
Не знаех, че това е святата земя,
но повярвах за миг,
че вдървяването напуска ръцете ми
и се моля…

Мога ли да бъда спасен?
Спечелих парите си
от бъдещия си гроб.
Дървен Исусе, ще те включа в играта
с двайсет процента
от моя бъдещ грях в предплата…

 

Черно слънце, черна дупка

В очите ми
дълбоко скрита
маскирано,
че никой да не знае
лице се крие
и лежи змията,
тя – слънцето на моя срам
е там,
и врящото сърце,
и смрадно лято,
зад черното
небе,
небето сякаш мъртво
пак името ми вие и зове
като през крем в сладкиш
и аз те чувам –
чувам да пищиш:

Черно слънце,
черна дупка,
няма ли да дойдеш
да измиеш дъжда,
не ще ли дойдеш,
не ще ли дойдеш…

Пелтечещ,
леден и унил,
открадна ми топлия вятър
преуморен и вял приятел,
отмина времето
на честните
и ето че понякога
тук не е мястото
дори и за змии.
И вместо мен
аз виждам ходещ сън.
И младостта си
моля се
да съхраня.
Отвън
Велики Небеса
изпратиха ни Ада.
И Никой там не пее
като теб, не страда,
не пее вече
никой като теб

така:

Черно слънце,
черна дупка,
няма ли да дойдеш
да измиеш дъжда,
не ще ли дойдеш,
не ще ли дойдеш…

Задържам глава,
пресушавам сълзите,
докато всичките
се изпарите…

 

Почти

Когато задържа любовта си
ще съм цял.
Мъждукащ блясък
се крие зад вратата,
почти шанс,
почти шанс.
Почти имаме шанс.
Г-н Пълен и г-н Имам
убиват г-н Празна Длан…

Почти шанс,
почти шанс,
все още имаме
почти, почти шанс.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments