Васил Прасков – Краят на света

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише поезия, проза и кинокритика. Автор е на три стихосбирки – “Малките” (изд. „Аудитория“, 1992), “География на времето” (изд. „Литературен вестник“, 1996) и „Слабини“ (изд. Пергамент, 2015), както и на сборника с повести и разкази „Arest.com“. (изд. Пергамент, 2014). Негова поезия и проза е превеждана на английски, немски и сръбски език. Автор на Манифеста на литературното движение „Нова асоциална поезия“ и редактор на едноименното електронно издание. В момента подготвя за печат четвъртата си книга с поезия „Езикът, на който умирам“ в софийското издателство Пергамент.

 

зимна сутрин
вестникът свети като сърце
отваряш страницата
с некролозите
и виждаш
себе си

 

откакто дойде краят на света
започнахме
да се обичаме

 

сняг без коледа
коледа без сняг

петият сезон е смъртта ми

чакам те
където светът който мразя
не съществува

 

бяхме едно
аз вдишвах
ти издишваше
любовта

после въздухът свърши

 

любовна лирика

аз не пиша
за любов
само Бог пише за нея

 

лов за любов

аз съм като ленин
когато умирам
съветската преса пише
че се интересувам активно от политика
и ходя на лов

 

любов

падам
толкова леко
в очите ти

бял като доктор джекил
черен като мистър хайд

невидим като себе си

 

моите нощи са по-хубави от вашите дни

смъртта ни
удря като крило на птица
прозореца на небето
и се моли
да не го отвориш

вече е ден
и те няма

вече е нощ

 

няма нищо по-хубаво от лошото време

сърцето ми падна
като константинопол
а твоето като
първия сняг

 

любов

мъжът
на който съм дал
най-много през живота си
е моят дилър

 

номера́

обичам как лепне гласа ти по телефона
докато сричаме зимата
ближе гръбнака ми

после сънуваме снежни човеци

 

коледен сняг
поезията по-празна
от бутилка

 

kristallnacht

българската коледа
звездата на върха на елхата
е жълта

 

коледа

в това стихотворение
само една дума
е с главна буква
и тя е невидима

 

малко остана

мълчаливо живея
пиша на български
но сърцето е езикът
на който умирам

 

щастието е курва
която докато ти духа
ти бърка в джоба
затова няма по-бедни
от щастливите хора

 

или да не бъдеш

да яздя смъртта между кофите
да крада релси и кабели
да спирам тока в квартала
да бъда твоя млад мангал
да те излагам

 

не пиша
стихове за теб
те пишат
мен

 

домашни животни

любовта ми е
две котки –
едната няма сянка
другата още не се е родила

 

пълнители

скрит в утробата ти
ще гадая по твоите вътрешности –

колко дяволи се събират
на върха на клитора

 

по-топлите сезони

в най-краткия летен ден
сърцето – капка мляко на устните
по разписанието на раздялата

 

екскурзии

тихите стъпала потъват в зимата
като облаци

какво е сърцето ти – риба или море
гадая по детството му
кое ще ни убие

 

естествена кожа

исках да ме носиш като птица на рамото си
или поне като яка от сибирски вълк
а ти отпразнува като свети христофор
първи юни

 

когато цъфтят растенията ти са часовници

жените шият тъмни торти
в реката стръмна като музика
удавниците свирят цветовете ти

 

преди да заспя те сънувам
облаците падат като ябълки
лек като мъж
по небето лази април

 

ако беше ангел (нямаше да вдигаш фланелката си нагоре)

ръката ти бавно се движи
по тихите облаци

дъждът се усилва
и ме възбуждаш

 

любов

излез на пътя
и ме посрещни

някой друг пристигна
вместо мен

 

нощ

лягаме да спим
слънцето е още дете
нашето

 

стаята

отново там
над спазмите и млякото
горе и долу
по впитите вени и глезени

с цялото присъствие на духа

 

катастрофа

любовта е смърт
качваш се
и не пристигаш
с влака

 

щастие

не си щастлив ти
щастлива е
смъртта ти

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments