Ружа Матеева – Нощта се ражда на светло

Ружа Матеева е родена, живее и работи в гр. София. Завършила е НГДЕК „Константин-Кирил Философ“, а по-късно и специалност История в Софийския университет. Има две издадени стихосбирки – „Следи от обичане“ (2009 г.), „Антигравитация“ (2014 г.) и двете като първа награда от национални поетични конкурси. Стихотворенията й доскоро са близо до рамките на класическия стих. От края на 2016 г. пише без следването на някакъв стандарт, като се стреми към изчистени, кратки форми. Именно с тях попада в „Нова Асоциална Поезия“, в чието електронно издание публикува до днес, като същевременно е и основна част от неговата редколегия.

 

съблечи ме пак
атомите ми се събират под одеялото
като съзвездия
ръцете ти са физици
които учат от мен
формулата на смъртта си

 

поливай ме
с насиленото си щастие
ще порасна
като отровна орхидея
от нейната саксия
ще разбереш че съм там
накрая
в предсмъртната агония
на сърцето си

 

възкръсваш
единствено в думите ми
мразя ги
защото са най-голямата
илюзия

 

миризмата ти е същата
дори насън
кафе с главоболие
което искам да излекувам
избра да боледуваш
и сега моята смърт
те съживява

 

пращам ти нещо
хвани го
протегни
скованите си пръсти
знам
че любовта ми е малка за тях
но огромна
за тънката кожа
на живота ти

 

разказвам на себе си
влажната липса на време
нощта се ражда на светло
докато обичаме без мисли
вали и все така не ми стигат минутите
а дъждът спира точно когато
не искам да бъда суха

 

не заслужаваш
дори сянката на сълзите ми
дори опакото на гнева
дори гангрената на сънищата
не заслужаваш
даже безсмислието на думите
но те падат отгоре ти
в най-блажената лъжа
за щастие

 

забравил си как се казвам
защото имена не ти трябват
за да продължиш през трупа ми
нито моето
нито твоето
нито това на жена ти
всички букви са мъртви полета
в заблудата
на оцеляването

 

в очите ти играят
човечетата на страстта
помниш без да искаш
пиесата на обичта си
покани ме отново
не сме същите
без тези прозрачни
туптящи
костюми

 

няма те
като ядене
в очите на гладен
гладни сме заедно
но и мен ме няма
в чинията ти

 

мълчалива любов
не съществува
опитай се да живееш
с прерязана трахея
ще имаш всичко
освен
въздух

 

женските хитрини
са ми ясни
не разбирам сборът от невъзможности
аз плюс нула
ти плюс нея
ласкателство плюс смирение
има ме някъде
в остатъка от нощта
но теб те е страх
от тъмното

 

снегът е люспа
в устата на лятото
то я плюе
и ни хваща в жилавата й ципа
реши най-после
кога си роден
за да се стоплиш в дланите
на дъщеря си

 

не ти прощавам сричката без
в тишината
без-душие
без-различие
без-смислие
без-волие
и накрая една истинска бездна
под влагата на езика ти
сплетен с моя
в мрака който отричаш

 

утре не е спомен
от вчера
защо тогава
не искам
да се случва

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments