Ивайло Мерджанов – Самота повече никога

Ивайло Мерджанов е роден на 1 февруари 1983 г. в град Габрово. Завършил е висшето си образование във Великотърновския университет, специалност «История». За кратко време е бил преподавател в Националната Априловска Гимназия. Освен в електронно списание „Нова асоциална поезия“, има публикации и в литературните сайтове „Грозни пеликани“ и „e-Lit“. Автор на стихосбирката „Ремисия“ (Издателство „ДАР-РХ“, 2016).

 

АНТОЛОГИЯ 2007 – 2018

проклет да е денят
в който ти каза не
на любовта ми
и ме тласна
към поезията

 

ПЕТ НЕИЗВЕСТНИ ТЕЛЕГРАМИ НА СЪВЕТСКИЯ УЧЕН, СССР, 1983 г.

 

победа на модерната поезия

след псалмите
авторите на поезия
все още
пълзят към първата траншея

 

първа аксиома на поезията

никакви стихове не успяват
да запълнят празнотата
в озверелите ни души.

 

владетелят на всички думи и най-сивите тишини

ти коронова мълчанието
за триумфиращ победител
в безкрайната говорилня
на празния ми живот.

 

искрица в мрака

дори когато си тъжна хладна
и отдръпната болката
която ти причиняваш е
несравнимо по-малка
от онова което съм преживял.

 

и не знам къде отивам

никаква представа нямам
защо Господ още ме държи в играта
на любов и безсмислие
наречена живот.

 

ПРИЧИНИ ЗА ВЕЧНАТА НОЩ

със заминаването ти слънцето
изчезна a физиците се трудят напразно
в опити да докажат светлината

 

САМОТА ПОВЕЧЕ НИКОГА

 

«Затуй ли се отчая сърцето им, че самотата ме погълна като кит?»

/Фридрих Ницше/

 

трябваше да изгоря в тъмния пъкъл на болката и да те срещна
пречистен от годините в огъня й

без тебе аз пропадам в бездна от униние
разпадам се строшавам се като че съм
уцелен с камък на гнева прозорец

топлината на душата ти ме събира и брани в арктическия студ
на гибелната самота и старото ми отчаяние до плач

ти каза трябват нови спомени
а на мене ти ми трябваш да ги създадем

без тебе аз отново съм само шепа мъртва пепел от звезди
разпиляна без следа и спомен в непрогледния мрак на вселената

 

ЦВЕТЯ НА ЗЛОТО ЦВЕТЯ НА ДОБРОТО
ЦВЕТЯ НА БЕЗРАЗЛИЧИЕТО

мълчанието ти е
калната гробна лопата
с която зариваш любовта ми

 

ДУМИ В КАЛТА

порива ми към теб единственото
чисто нещо което ми остана
в скръбното царство на поезията

 

СЕСТРАТА НА МАЙСТЕРА

трябваше да бъда любезен мил и дълготърпелив
всичко да прощавам на всичко да се надявам с лудата
сестричка вместо това я наругах обидно и долно

прости ми съжалявам луда сестричке прости ми
похот е името на проблема гняв истински безумие
бяс гордост душевно уравнение с поне пет неизвестни

 

БРАТ

ще свия една цигара
ще платя цената
ще те освободя от поезията

а после какво

 

ВЕЧЕРТА НА ЖИВИТЕ

като самотнa чикия жалък
разливам ракия през чашата
хабя материала цял живот
дано така е по-добре

 

ПЛОДОВЕТЕ НА ЛЮБОВТА

любовта ни имаше плод –
този черен глас на самотата ми
който не престана никога

 

ЗИМА БЕЗ ТЕБ

сърцето ми е като дърво
от картина на фридрих
криво голо и окастрено
съкрушено в самотата си

 

СЕДЕМ РЕДА ЗА САМОТАТА

«За ада тази фантастична песен
перото ми да съчини не би могло
без волята на разума небесен.»

/Данте Алигиери/

на няколко пъти помислях че
Господ е чул молбите ми и е дошъл
краят на изпитанието самота

срещах те а след миг ти заминаваше

на няколко пъти разбирах че
самотата е гласът на дявола който
ме притегля в мъките на ада

 

НА СЪН & НА ЯВЕ

сънувам те два пъти за
три нощи не ме обичаш и там
кошмарът продължава

 

ДУШЕВЕН МИР

правя опити да се смиря
не успявам

без тебе
мир

няма.

 

В КРЪГА НА НЕЩАТА

знам че те е страх
и мен ме е страх

това е любов

 

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ

в момента за мене тече една
от онези вечери и нощи в които
не можеш нито да заспиш тоест
да се избавиш някак в съня си
нито да сториш нещо смислено
нито пък да умреш макар че
ти минава през главицата
идейката да я пръснеш с
ловната пушка на чичо ти
нищото и самотата в чист вид
реални опасни и разрушителни

 

ХИПОТЕРМИЯ

ще изляза на снега
с водка и хляб
ще стоя докато водката побелее
а хлябът почне да дрънчи

после ще заспя
с мисъл за мама и брат ми
които ме чакат

а вероятно и за теб
или няколко приятели
защо да се лъжем
така ще бъде

зная го
знаеш го

любов
същината не беше
в ебането

няма да има
никакъв героизъм
снегът вали

светлината
иде

 

НА СЕЛО

трябваше да падне дувара на селската къща от детските ми лета
трябваше идиотът дето я купи за смешни пари да изсече черниците

около нея и трябваше всички които помня оттогава да се превърнат
в жълтави некролози с черни жалейки закарфичени по тях

трябваше най-изобилните и хубави години от живота ми
да станат на прах и да потънат нейде из тъмните килери на паметта ми

трябваше да се блъскам с години по бетоновите нощи из градските
месомелачки старата столица по кръчми да лея спиртаци в гърлото си

трябваше да ме зарязват кучки разни хукнали към америката и други да
дърпам към квартирки тавански на младостта си студентска и трябваше

да откача за да прозра истината брат –

градът е мъртъв като титаника на дъното на океана искам далеч оттук
градът не ми дава нищо освен широтата на гробищата си

добре сте вие на село казваше дядо ще се разкарам решено е
фурната имаше най-хубавия хляб дето съм ял през живота си

искам пак

 

ЧЕРНИЯ ДЕЛФИН

поезията е план за бягство
от земния затвор на душата
от килията на сърцето
от присъдата на смъртта

успех

 

МОРЕ & УДАВНИК

каза ми държиш се за мен
като удавник докато аз никога
не съм излизал от дъното

 

МРАЧЕН ИЗВОД ЗА ПОЕТИ & ВЛЮБЕНИ

Бог може да е любов –
хората са нещо друго.

 

ФАКТИ ОТ ЖИВОТА

питаш ме на колко жени
съм казвал че ги обичам
всъщност без да е било
безсмислено нито веднъж

 

ЗА НИКАКВАТА ЛЮБОВ

често ни повтарят:

любовта е една
любовта е една
любовта е една

така е –

ако изобщо я има

или я е имало
някъде и някога

това което си причиняваме
тук на земята е всичко
друго но не и любов

а вие вярвайте че
е една

за мен е нулева.

 

МУЗИ ВДЪХНОВИТЕЛИ УБИЙЦИ:
ЖИВОТА МИ В ТРИ СТИХА

тялото в гроб душата в ад
а по средата през целия ми
живот нищото на любовта ви

 

ГОРДОСТ

/на жара г./

илюзиите си към писането на поезия
трябваше да ги разруша
за да оцелея

а вашите ги разруших от гордост
хора

простете ми

 

КРАЯТ НА ПОЕЗИЯТА

«непогалени с братска сълза»

/Христо Смирненски/

не знаеш колко път изминах
от ада на самотата си да допра
чело до твоето и да заплача

 

СТИХ БЕЗ СМЪРТ И ОТЧАЯНИЕ

декември е –
сняг в душата ми
продължавам пътя

никога

няма
да си сама

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 7, януари, 2018

Comments

comments