Ана Цанкова – Ръцете на този град

*
не помня кога точно
му обещах да съм негова

кога събрах всички книги
и спомени в няколко кашона

и му се врекох

не помня кога обещах
да търпя лудостите му

кога започнах да му прощавам
кога започнах да му вярвам

не помня кога ми даде ключ от място което нарече дом

не помня
кога започнах да го обичам

въпреки че ръцете му

ръцете на този град

понякога са ми толкова чужди

 

*

първо се разпадам
оставям части от себе си в трамвая
остъргвам кожата си по погледите на непознатите
ръката ми полита с боклука към уличното кошче
колената ми се вдълбават в тротоарите
очите ми залепват по сградите

душата ми се прибира гола
чете кортасар
и се събира
по вежда
по коса
добро момиче ли е
ако скочи във фонтана
неваксинирана
с изгризани ходила

 

*
не се боя от приливите ти
обичам ги

корабокруширала съм
на острова на желанието
който нарекох на теб

слушам последната оцеляла
плоча на Гершуин
галя сърцето ти и мълча

заливаш ме на тласъци
оставям се

когато си отлив
живея при раците
сричам те наобратно

и чакам

 

*

да си легне с него

е като да си легне
с хубава книга

разгръща го жадно
не иска да свършва

и никога не отбелязва
докъде е стигнала

 

*
тя е като луксозна книга
с твърди корици

преиздава се сама няколко пъти
докато достигне този си вид

мрази мазните пръсти
и късогледите съзнания

отвътре мирише на паднали дървета ветрове и мастило

страхува се да не бъде забравена

да не дойде ден

в който никой няма
да желае
да я разгърне

и да намери в нея онова
което винаги е търсил

 

*
когато тялото те предаде
а не можеш да го оставиш

носиш го
носиш го на работа
носиш го после в някой бар
наливаш го с алкохол
прибираш го
слагаш го да си легне
събуждаш го към обяд
даваш му храна
пускаш му джаз
и мърмориш наум

копеле изчакай ме
копеле
не си тръгвай преди мен

имаме още толкова неща
да прочетем
да излюбим
да изтъгуваме

изчакай ме
аз да ти кажа кога

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments