Мария Македонска – La Libertad

LA LIBERTAD

Едва прошепвайки нощта в лявото си ухо
къде си крие ключа от дясното ухото
и се зазида в устата си.

Оттам гледаше на света вече правилно –
през единствения свой прозорец –
избития си кучешки зъб.

Загуби го в битката за правото си да стене и да вие срещу кучетата,
които никога не спят, нищо не ядат.
Аврора, Венера, Касиопея, жени са кучетата ни, кучета са жените ни,
затова не ни пускат да пием до отчаяние
и да покриваме срама си с жълти женски коси,

Жените ни с костени гребени,
заболи полупитомни къдри на темето,
с гръбначните ни стълбове опасали гръдните си кошове,
корсети сме им и ги притискаме там, където най-много боли.

Но те не ни мразят затова и не ни обичат.
Презират живота ни и безразлично поглеждат към нас
през решетките на своите костени гребени.

Дишат лакомо, но не могат да пръснат корсетите си
не могат да изпълзят от роклите, от панталоните, от шапките си не могат.
Не могат да изпълзят от тънката си бяла кожа,
гладка и покрита с кафяво-черна сплъстена рунтава козина.
Мечки са жените ни – Голямата и Малката мечка.
Живеят в устите ни, гледат се през избитите ни кучешки зъби.
Ръмжат.

А животинското ни плю на слепоочието.
и там на тридесет и девет градуса се пържи копнежът ни
да не сме толкова обречени.
Болни сме.

Болни сме от мъка по джунглите и тундрите си.
Но живеем в устите си както винаги,
гледаме се през избитите си кучешки зъби.
Плюем си по слепоочията,
а в почивките все си говорим
как някой ден ще избягаме
и няма никога повече да гледаме през зъби
и няма никога повече да слушаме през очи.

 

БОН АПЕТИ, МАДАМ

Как да разкажа за нея?
Страхувам се от третото лице. Имам ужасното чувство, че ще ме погълне заедно с розовите ми очила, че ще ме изяде за “нещо малко в единадесет без петнадесет”.

И защо трябва да се разказва за нея? По-добре да се разказва за някакъв бял гардероб, заседнал в средата на някаква стая. Може би е обърнат наопаки и краката му се размахват безпомощно във въздуха. Един хитиновобял гардероб е направил челна стойка върху прогорен от изтървани цигари, оръфан, покрит с пясъчнокални наноси, лилав юрган, който всъщност е килим.

Да, може да се разкаже за това. Винаги може да се разкаже за това. Винаги, освен в четвъртък.
Днес е петък. Жалко. Значи все пак ще трябва да да разкажа за нея (въпреки че можех да разкажа за някакъв розов чорапогащник с бримка).

Тя е някаква. Може би има розов чорапогащник, но не можем да бъдем сигурни. Поне няма доказателства за това.

Тъй като няма розов чорапогащник тя, следователно би могла да бъде студентка и ако някога се случи да споделите с нея отегчението от пропуснатата лекция, тя си купува меденка, мие си ръцете преди да я отвори, взема чиста салфетка от пликчето и с нея отчупва малки парченца меденка, а когато някой пуши цигара, следи дима винаги да е на един метър от устата й. Ако изобщо има уста. За всеки случай без уста би била малко по-симпатична. Носът също е някак не на мястото си. Тя не диша.
Изглежда тъжна. Да й върнем устата.

О, но тя вече е изяла меденката и е избърсала пръстите си със салфетката.
Отива си, незасегната от никакви цинизми. Прибира се някъде. Събува някакви панталони. Лапа някакъв пенис. Не го мие преди това (всъщност го вижда за първи път през живота си). Преглъща. Не ползва салфетка. Оригва се.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments