Марио Стоев-Анхело – Да бъда тъжен колкото си искам

всеки ден
слагам цветя
на гроба си

 

думи
човешки
изпуснати
пирони
и разковани
кръстове

 

с огризките
останали от мен
създадох теб

 

изрязана
от гланцова хартия
душа

 

от банята
мокър излязох
и на балкона
се изсуших
като през лятото
топките ми
не се свиха
като през зимата

 

не можах
не можах да те обичам
повече
отколкото можах
и себе си

 

на мен абсолютно нищо не ми пречи
да готвя яхния
да разбирам Дикинсън
да чета приказки и да плача от радост накрая
да псувам всички политици
да се отъждествявам всякак и да се самоиронизирам
да бъда тъжен колкото си искам
да ми завиждат за щастието
да ме мразят и да ме наричат всякак защото аз съм го подал
да ви чета
да се срамувам и да не се срамувам
да не съм еднополова зелена еуглена
да си развявам гащите като знаме
да крещя истините
да докосвам будните сърца
да съм за присмех
изобщо абсолютно нищо не ми пречи
пречи ми само огорчението че не сте като мен
и това че искам да мразя а обичам
друго не ми пречи

 

и добре запомнете
няма да ви дам
очите си
вие нищо няма да видите
с тях

 

като дойде студа
сълзите
спират
глухарчетата
се превръщат
в снежинки
и се топят
обичат

 

разбрах едно
че няма да умра
без теб
а с теб


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments