Петър Канев – Без невъзможното ослепявам

КАКТУСИ

Пояснение-ключ – контекстът как и защо пиша така, както пиша

“Будь со мной, води меня, туда где начнется джаз”
Борис Гребеншчиков

Ако въобще мога да дам някакви стилови определения на моето писане в кактуси, мисля, че винаги съм търсил думите да се изливат от мен, така както музикантите свирят джаз.

Започнах да пиша на 5 години, когато още не можех да пиша. Баща ми беше донесъл от Германия касетофон и записвах произведенията си на една касета – спомням си я ясно, беше оранжева. Първоначално бях повлиян и вдъхновението ми тръгна от многобройните грамофонни плочи с адаптации на детски приказки на Балкантон. През лятото, когато бях на село при дядо ми Петър, всяка вечер му диктувах съчиненията си и той ги записваше. Повечето бяха доста сюрреални истории, които измислях като обяснение за мои рисунки. После започнах да диктувам самостойни истории, които илюстриах с рисунки по-късно. Пазя част от тях и сигурно ще е интересно някой ден да се публикуват.
Първото си стихотворение написах във втори клас през 1981 г. То беше училищна задача във връзка с детската асамблея “Знаме на мира” да напишем нещо за първия български космонавт Георги Иванов. Беше в рими. Забавното е, че именно то беше публикувано, а дълго време след това никой никъде не желаеше да публикува мои произведения – намираха ги за смущаващи, объркващи, всеки даваше акъл, че първо трябва да се поправят, защото: не били нито бял стих, нито били с точна рима, нямали ритъм и стъпка, не се вписвали в никакъв нормален жанр, имало изречения, лишени от смисъл, имало метафори и думи, които не били подходящи, много били мрачни и песимистични, много били приповдигнато наивни и детински и т.н.
Като тийнейджър през 1985 г. започнах да пиша забавни пародии – за собствено забавление и удовлоствие – нещо като весела игра. Тъкмо бях изчел Шекспир и Данте и ги пародирах. Появиха се няколко пиеси в рими – едната я пазя – беше за посещението на извънземни, на които им се случват големи недоразумения на Земята, написано като пародия на превода на Шекспир от Валери Петров – в рими. В смешни рими и комично помпозни думи, с които се занасях, написах и пародия на епос за сътворението на света, в стил Данте. Резултатът от тези забавни игри беше, че овладях мисленето в рими, до степен, че можех да ги изливам с лекота и на пълна импровизация. Точното римуване и ритмическата стъпка ми станаха безинтересни – започнах да пиша джазово, импровизирайки не с рими, а със съзвучия, алюзии, да меня ритъма, както ми скимне, ту да го има, ту да го няма, римите да са смешни и да отиват не там, където им е мястото, ту да ги има, ту да ги няма, да миксирам проза и поезия, жанрове и пародии, чувства и мисли, сюрреалистични видения и по детски наивни възторгвания и декларации, неразчленимо изсвирени в пълен джаз.
През 1986 г. бях силно впечатлен от текстовете на Висоцки и особено от произведенията на Джон Ленън, в превода им от Георги Рупчев. Пародиите и сюрреалистичните нон-сенс разкази на Ленън и до днес ми пълнят душата. Започнах да пиша в бял стих импресии в проза – вдъхновението ми беше главно от текстовете на Ленън. Първото такова сериозно стихотворение не съм го искал – то само ми се беше появило в главата една сутрин и цял ден в училище натрапчиво се повтаряше и думите се наместваха и се проясняваха все повече и повече, докато блеех разсеяно в часовете по физика, химия и математика. Когато свършиха часовете, вече го знаех наизуст. Извадих си тетрадката, прав в училищния двор, облегнах я на оградата и го записах.
В осми клас се учех да свиря на китара и пишех нещо като песни. Разбира се, че нищо не струваха – не ме бива в това – или съм много мързелив, или съм просто некадърен или китарата не е моят инструмент.
Пак в осми клас за пръв път се влюбих до уши в една съученичка. За нея написах първото си сериозно стихотворение в класическа рима – беше много класическо, издържано в стил сонетите на Шекспир, днес бих казал, че е прекалено сериозно, но тийнейджърите винаги се вземат твърде насериозно. Чувствата, мислите, разказаното и приповдигнатата възторженост в това стихотворение, обаче са истински и римите не са им попречили да бъдат такива, а напротив – помогнаха да ги изразя, без да са смешни или нескопосани, но и без да са нагласени, стандартни или претенциозни.
Оттогава влязох в един период на писане в рими. Ако трябва да резюмирам нещата, които ме вдъхновяваха да пиша, сигурно ще прозвучат така: копнежите на страстните и чисти души в едни мрачен и безнадежден свят на обречените. От този период най-много си харесвам стихотворението “Есен”, което слагам най-отзад като приложение. Между другото занесох това стихотворение и в “Родна реч”, където едни помпозни некадърници се надуха като пуяци и започнаха да ми обясняват защо не става и кои думи трябва да поправя и да сменя с други. Доводите им бяха абсолютно тъпоумни, а душите им – напълно плоски, без релеф и нюанси. Бях отвратен и повече не се явих там.
Пак тогава започнахме да правим песни с приятеля ми Ники Ангелов. Неговата музика беше повлияна от ню-уейва, а моите текстове от Роджър Уотърс – по това време за пръв път започнах да превеждам – започнах с Пинк Флойд. Идеята беше да създадем концептуален албум със свързани помежду си песни, като тези на Флойд, но с уейв-звучене. Албумът се казваше “Ние”, записахме го през 1987-1988 г. на касета почти целия, но аз лично не разполагам с нито един запис. Между другото песните бяха изключително хубави, което не може да се разбере само от текстовете, без да се чуе мелодията им. Прилагам част от текстовете на тези песни накрая – като приложение.
През 1988 – 1989 г. започна мрачният период на писането ми. Поводът да ми се излее първото мрачно-безнадеждно стихотворнеие (казваше се “В утробата на дракона”) беше линейката, която откара една съученичка, надрусана до колапс и до задушаване с реланиум, смесен с водка. По същото време прибрах съученик да живее у нас, след като беше избягал от вкъщи, след опит за самоубийство.
През 1990 г. бях силно впечатлен от Фройд и от сюрреализма, и от Яворов, Гео Милев, Смирненки, Ясенов, Дебелянов, Вапцаров, Фурнаджиев, Далчев и Пеньо Пенев, както и от Рембо, По, Бодлер, Верлен, Елюар, Борис Виан, Питър Гейбриъл, Тарковски, Тютчев, Блок, Гумильов и Борис Греншчиков. Вдъхнових се да пробвам и да пиша в стил, съчетаващ сюрреалистичното автоматично писане на образи от несъзнаваното със звученето на българския и на руския модернизъм, и на Рембо и По.
През 1991 г. в казармата счупих мерената реч и започнах да си играя с нея по маниера на Вапцаров и на Гео Милев. Тогава открих и харесах много също и Силвия Плат и Ан Секстън. По това време се върнах първо към белия стих, защото само той можеше да изрази адекватното жестоката болка и самота вътре в мен. Голяма илюзия е обаче, че в стиховете ми има отчаяние и песимизъм – няма. Има болка, лудост, мъка, много гняв, тъга и бунт – и бесен жизнен порив в ярост да счупя оковите и да разоблича гадостите на света – чрез пълнокръвен неистов полет на истината и на свободата. Сюрреалните видения и действителност се блъскаха в редовете, чупейки стандартната словестност и пълнейки я с нелогични изречения и с неологизми, полетели към хоризонта зад казармените стени. Зад тях обаче шестваше вече първата криза от 1990-1991 г. – хората бяха отчаяни, обезверени, гнусното бездушие на капитализъма шестваше навсякъде.
Този стил на себеизраз отново ми се изчерпа – прекалено много мрак и сериозност. По това време в казармата пишех обикновено в ателието на художника. Там имаше албум на Анри Русо, който много харесах. Исках да пробвам да пиша, така, както той рисува. Исках наивизмът да е радикален – да отсвиря всички стандарти на естетско замазване на чувствата и мислите – исках да ги покажа, така, както са в мен – голи, възторжени, детински, наивни, като детски приказки и като детски стихчета, така както пишех някога на 5 годинки. Ако съм повлиян от някого в това писане, то е от детските стихчета на Леда Милева, на Чичо Стоян, и от части – Валери Петров и Недялко Йорданов. И разбира се – Луис Карол, Борис Виан и Джон Ленън. И до сега наивистичният ми цикъл е може би най-любимият ми, от който съм най-доволен. Сериозно се опасявам, обаче, че той ще си остане и най-неразбран и неприет от публиката – в крайна сметка в този период аз изобщо не пишех за конкретна публика – просто се изливаше нещо от мен, което исках да изразя най-добре и най-честно, но никога не съм мислил конкретно за вкусовете и за ума на четящите, камо ли пък за публикуване.
През 1992-1993 г. съм написал някои хубави неща, които си харесвам. Най-хубавите са песните ни с Ники Ангелов от новия ни алтернативен албум, наречен “ПЕНА – Пената на дните”. Нарекохме нашия проект за песни ПЕНА по инициалите ни и заради занасяне с шопските вицове за Нане, Вуте и Пена, а албумът се занася с Борис Виан – най-тъжната му и любима книга. Мисля, че в тези песни достигнахме върха на чистотата и възторга.
През 1994 г., когато приятелят ни Мишо умря на 19 години от свръхдоза наркотик, при неизяснени обстоятелства, защото не беше наркоман, почти престанах да пиша чак до 1996-1997 г.
Възторжеността е симпатична черта на юношите, но в нея има и един проблем – прекалено е сериозна, а често е и надъхано идеологическа. Най-хубавите й части са там, където съм я изпълнил с абсурден, трудно доловим хумор и с краен нон-сенс. Не се е получило много добре в този период, но после през 1996 – 2001 г. в “Молитви и заклинания за Добро” успях да постигна този синтез, от който и до сега си оставам най-доволен, до степен, че да смятам, като Рембо, че в писането на стихове съм постигнал всичко и повече нямам мой връх, който тепърва да изкача. Всичко ще е повторение на вече постигнатото и в повечето случаи – ще е далеч по-лошо от първоначалните постижения. За това за дълъг период от време престанах да пиша стихове. Ако съм писал нещо по-късно, то обикновено е било не за мен, а за публиката. Днес сюрреалистичното ниво на писането ми е стигнало все пак и до нови измерения – повече лаконичност и стриктни описания на напълно конкретни реални неща, а не на видения, но така, че на читателя вероятно му се струват неразбирамеми, въображаеми, алегорични. Чудото на живота ме интересува повече, отколкото някога – Живот je чудо -.
Междувременно в кръг “Идиот” през 1996-1997 г. се върнах и към пародиите от ранното ми юношество – написах една смешна драма с герои членовете на кръга, сътворихме колективно няколко пародии на съвременна българска поезия, които представихме в “Литературен вестник” като лирика на измислен начинаещ поет от провинцията, имаше и още смешки – пародии на политически памфлети и др. Виж това със сигурност ще е нещо, което ще си заслужава да публикувам някога, задено с комиксите ни от рубриката “Мухозоли” на “Литературен форум”, в броевете, на които отговорният редактор беше Васил Прасков.

 

В РИМИ

Пиша в рими, защото мисля в рими.
Разрушавам римите, защото мислите ми ме задушават.
Пиша дълго, защото резюметата ще довърша отвъд.
Не спазвам стъпка, защото чувствата ми са пияни.
Не мога да пиша бял стих, защото всъщност съм негър.

Като малък най-мразех да манифестирам.
А обичах боза и тригуни.

Обичам да оставям чашата на ръба на масата.

През 91-ва пропуснах купонната система.
Обичам само купони, в които приятелите се разкъсват от прегръдки.
Пропастите ме зоват да се хвърля.
Не понасям дрехи по себе си.
Мълча като ме питат, крещя като мълчат.
Обичам да се целувам на площада.
Ради ми казва, че съм неистов.
Какво е последното ми желание?

Без невъзможното ослепявам.

Обичам паднал самолет в поляна сред крави, в който всички се целуват навсякъде.

24 ноември 2017

 

„Стихове от казармата“, 1991

ПО ЖИЦАТА

Вкус на морска вода и на болест.
Нощ. Вкус на светлозелено.
Лампите светят вечер
и измиват консервените кутии
от градинките.

Лунният сърп чертае началото и края на дните ми.

Тоалетните шуртят с шума на ураган.
И въртя телефона, но аз съм единствената
шайба, еденствената палма, единствената
жаба от изчезнал вид,
смазан от
глътнати от телефона надежди,
които се изливат като монети и
ме удрят право в очите — жестоки като
войната.

Затварям слушалката завинаги.

 

БОЛНИ НАПРЕД

Отново спазмите в корема,
отново пак ми се пикае.
Цветът на лъжата жълт е,
но дали всеки го знае?
В устата на плочките – сперма:
полепват петите
в плътта на нощта,
потича като нефт кръвта –
протяжно,
мазно
запалва се гори
горят гори
в очите ми гори
и всеки лекар немец ще немее
и без да ме е подредил в шишета още,
не ме е пипнал по чатала,
не ми е бръкнал и с лъжичка,
не ме е питал как пикая,
не съм отрекъл още даже
нощно напикаване,
и даже и не съм му казал
още „АААА“, когато,
той вече пише диагнозата:

„метастаза в трети ден:
Появява се мозък а: –
опасност от човечност –
незабавно
да посети хуманолозите.”

Ледовете бавно се разчупват,
блесва разтопената вода.
Слънчеви лъчи небето скъсват,
светват върху гланца му слънца,
утроени в океанска лупа,
айзберги трошат се на ръба –
на ръба на океана счупен
и изгаря в пламъци леда,
светлина върху снега се трупа –
бяла мечка в черна пещера
черна мечка в белите скали
с гланцови зъби небето схрусква,
скърца канара в безброй искри
и озона бавно ще изплюска –

усещам гърча на оргазма му
като ранен сперматозоид.

Мечтата се люлее –
само тя
и пулсът отброява светлина,
а аз съм стегнат здраво за скалата –
леглото в болничния ореол

на светлината.

 

НА ИЗТОК

Когато Земята, разтворила
калната паст на гръдта си
поглъща крилатите скорпиони,
които шуртят от небесната глъб,
тогава аз излизам и търся
една завързана сянка,
която ще бяга из калните локви,
подобно на отражение –
и знам – завинаги:
това ще е моята сянка,
отделила се от мъртвото тяло,
самата смърт, която дебне
сред дъждовно огледало –
полъхът на Афродита
и проклятието на Тецкатлипока
– сянката на Евридика,
„Еврика!“ и лъжа безлика
в дъжда
в плача Господен,
в плача,
в ранения дъжд –
аз – сам и чужд –
душа и лъжа велика! –
Завинаги, завинаги
прогонен! …

 

ПРЕДМЕТ

Аз съм неудушевен предмет.
Свирката на влака онемява.
По косата ми се стича лава
и мъгливи пушеци – Ом лет.
Аз съм неудушевен предмет.

 

УВО ФОРЕВЪР

Да знаеш, че умееш да умираш,
преди да си научил да се раждаш;
да знаеш, че умееш да потъваш,
преди да си научил как се плува,
че можеш вече да се задушаваш
преди да си научил как се диша.

Какво прекрасно знание, наистина!
Нали?
Да не умираш, щом не си жив.

Да се продаваш — и да продаваш
въшките по члена си
като последна и всевечна истина,
родила и погубила вселената.
И винаги с горчилка на уста да стенеш,
сякаш си видял Живота!…

Изминаха много години,
откакто гравитацията
просмука радиацията
и се родиха черните дупки:
Зад тях лазеше вирусът – стресът –
огромна усойна змия,
наречена смок.

Смог се носи над града, зад нашата ограда –
гнусни миризми.
Не помня горещия въздух
Желаете ли дебнещи очи? -цената е ниска –
пет минета и половин уиски.
Зад стената на поделението – афиш на стената на Флойд –
а в нея кипи животът кипи, ври, извира и тече — изтича
като птица по нанагорнище.
Гащите ми са без горнище и това е естествено:
Никои гащи нямат горнище.

Далечен е смехът на презрените,
които лазят по КПП-то.
Аз чувам звукът на морето –
от там излиза крастав принц, подобен на прекрасна дама-жаба
(Ако съдим по произношението – това е нещо като дама пика;
но в поделението няма
дамска тоалетна
и ето в туй е съжалението
за нас и за дамите
евентуално.)
Разбира се, всичко това е скандално, банално, префърцунено
като момиче чугунено
– чугунената лейди.
О, дори да беше ръждясала
пак щяхме да я плякаме –
това е казарма, брат, разбираш ли?
Но, слушай, протестираш ли?
Ще бъдеш уволнен,
но по-лесно е –
да бъде уволнен протеста ти :

УВО 92!

У — ВОЛ — НЕ — НИ — ЕЕЕЕЕЕ !

Не – ние

 

ТРИНАДЕСЕТ

Тринайсет месеца в казармата
Дао — любовта
ще ни държи в оргазъм
без еякулация.
Светлият прашец полепна
в душите на Германия
в кръвосмешение на плъхове
роди се пеперудата
и загина слона,
процъфтя
орхидеята и от нея полетя
сребърният бръмбар.
В тринайсет се кръстоса
кръга и от него излетя
Икар и
торбестата мишка
в 13
Замръзнаха слънцата
в 0 градуса по Келвин
извънземните се превърнаха
в зелени гущери,
и Мао се издигна
и проповядваше, че
всичко е завършено,
че Отлепено е лицето ми
като бонбон разопакован,
натрошен в безбрежна
нощ без кораби,
в мрак без корени
и без листа,
в слана без сняг,
без цвят,
без мирис,
Съвършен. – :
Свършен.
Една гадина се издига
нагоре
нагоре
нагоре
Мъртва долу в снега
пада надеждата
пада одеждата
Гол
побягвам
след мечтата си
в синевата,
сред мъглата си
и оставям боси стъпки
в снега на Лудостта.

 

ВЕРИГА

Сърцето ми бие на късо,
ритмично гърмят бушоните,
в леден шкаф
на 20-волтово сърце.
Очите ми не се отлепят,
но в ръцете бие ток –
верижен скок –
веригата е скъсана,
но свободата липсва.

 

ВОЕННО ОБУЧЕНИЕ
(на Стефан от Костинброд)

Омръзна ни от свещени походи
към непознатите земи на
душите ни.

Някой гостоприемен Бармалей
разтваря прегръдките си
и лъха ферментирало гостоприемство,
за да приласкае скръбни
и нещастни
в носталгичния търбух
на безкрайно вампирясало
благополучие.

Изтощихме се да чистим
помийните ями
и избръснахме главите си
като избръснати мисли –
като избръснати Путки!

Забравихме ли кои сме?
Мъже или путки.

Мъжете винаги са путки,
а ние сме били мъже,
защото сме, разбираш ли,
човеци,
може би все още сме човеци,
макар да мразим човешкия род.

Стефане, чувствам те в кръвта си!

Дайте ми метла
да измета света

– тази смет!

И все я мета – и тя става
все по-голяма
и ме поглъща
и ме поглъща
като зейнала помийна
яма с помии
и аз съм помияр –
охльов, въшка
или побъркан издъртял
хърбав пес,
путка –
все едно.

Научихме се да псуваме, да
бъдеме вулгарни, научихме
се да свирим на китарите
Лепа Брена, а по листата
да пишем цинизми.
Научихме се да не се научаваме.

Научихме се да страдаме

и забравяме думички

щастие

свобода

човек

Няма къде да събера протеста
в тази тава с помия.

Целият свят е сдухан!

Целият свят е сдухан като
войнишка сперма!

Аз протестирам!

Майната ви!

Аз протестирам, за да
ме положите!…

Ние не се научихме да страдаме.

 

ОКОТО НА САУРОН

Бетонена стена издига се като метал,
достига раменете на небето,
от бездната надига се кристал
с цвят в цвят на мраморно-бадемови морета.
На хаоса зелената зеница
замръзва сред мухлясалите мивки.

 

ДОЗНАНИЕ

Лястовици –
Жълтият таван
с излющената вар
на студените души.
Лястовици –
Странният капан
с безименния въздух
ни души.
Нашите извадени очи –
Лястовици –
птици и сълзи.
Лястовици –
нямата жестокост,
жълтата безокост –
висоти.
Бели лястовици –
черепи в потопи…
Черни лястовици –
тъмноти…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments