Симеон Шиндаров – Лозенец – Обеля

Вратите се отварят.
Вагонът на метрото свети в гнусно синьо, напомня лекарски кабинет. Почти празно е. Все пак е шест и половина. Редовните пътници всяка сутрин са жени с размазан грим и увехнали лица. Рано, преди дневната светлина да се смеси с изкуствената, просто нямаш сили да излъжеш себе си. Слънцето не е лекарство, то е морфин в клиника за онкоболни. Притъпява болката и банализира страданието. Ако някой е измислил думата „нормално“, това е слънцето. То кара всичко да изглежда нормално и сякаш напълно изключва възможността нещо наистина да се случи. Представата за катастрофа посред бял ден ни озадачава. Понякога се случва пред очите ни. Тогава казваме: „Не мога да повярвам“, „Ебати филма“. И наистина, такъв момент ни изглежда като сън, като филм, но не и реалност. Като гръм от ясното небе на предопределеното, нахлува битието. Сякаш някой раздира декор. Денят е царството на театъра.
Усещането за цикъл е най-важното. Без него животът ни би изглеждал като права, още по-лошо – като отсечка. Като линия на подземния транспорт. Но дори животът в метрото си има кръговрат. Сутрин се возят отчаяни жени, после отчаяни работници, после пияни студенти. И отначало.
Виждам до себе си две вертикални отсечки. Женски крака. Оглеждам ги внимателно. Жената очевидно е проститутка, при това от евтините. Носи грозна кожена чанта и къса пола. В целия ѝ вид има нещо мършаво. Точно преди погледът ми да се върне обратно на краката, забелязвам лицето ѝ. Лице на юродива. В него се четат безкрайна тъпота и невинност. Кара ме да се срамувам. Мислех, че юродивите проститутки съществуват само в романите. Гледката е абсурдна. Мястото ѝ не е тук. Тя е неуместен въпрос преди началото на тунела.
Най-много ме измъчва едно момиченце на около шест години, което е седнало заедно с майка си точно срещу мен. Като го гледам, разбирам колко малко обичам хората. Като го гледам разбирам, че нямам извинение. Ако влезеш в някое районно управление, можеш да се нагледаш на противни мутри. И ти става леко и спокойно. Омразата ти е оправдана. Детето не ти дава оправдание. То е достойно за обич. И може би затова ми е мъчно, че не го обичам. Усещам болка в стомаха. Може би, ако не беше толкова рано, щях да успея да измисля оправдание.
Но още е сутрин и в катакомбите на метрото го няма слънцето, за да ме утеши, че всичко е наред. Че е нормално. Че в момента най-важното са закуската и Фейсбук. Сутринта в метрото кара липсата на любов да изглежда катастрофална. В светлината на деня самата любов изглежда като катастрофа и недоразумение. Като абсурден сън. Светът сънува, че обича.
Изплувам от мислите си и поглеждам часовника. Трябва да са минали 20 минути. Шест и половина е.
Изведнъж ме обзема ужасна клаустрофобия, някакъв парализиращ страх, че никога няма да изляза оттук. Времето конвулсивно се изпъва и се разтегля в права линия, която поглъща кръговете на всички дни на живота ми. Чувствам, как София ме притиска с цялата си тежест. Отгоре скоро ще крачат неизброими редици без име и лице. А аз съм запратен в Чистилището на метрото, на границата на деня и нощта.
Отново поглеждам проститутката. Тя не може да участва в театъра на деня. Искам да съм като нея. Винаги са ме учили да не се предавам, но сега разбирам, че не желая да играя повече. Дори, ако така стана нереален за този свят, ако се превърна в един от сънищата му като тази проститутка. Не искам утехата на деня. В нея всяка любов е недействителна, а всяко страдание – излишно. Намирам се в затвора на двупосочна линия, вечно сновяща между двете крайни спирки: лъжата и отчаянието. Искам да сляза.
До момиченцето се освобождава място и проститутката сяда до него. Вратите се затварят. Следваща станция: Надежда.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments