Стефания Милева – След сто години самота

след сто години
самота
на избеляла
фотография
приличам
обет съм дала
за покой
не ме докосвай.
ще се строша
като пропукан съд
под ожаднелите ти
пръсти
и всеки къс
взривена нежност
ще издълбае път
от теб до мен

 

Водата
в потока
бърза
жадна
за нещо
някъде

 

Сълза
чертае
пътя ми
без теб

 

Бог
те подарява
на някого
той
се радва
че получава
играчка

 

Да се надрусаш
с думи
четейки
в ъгъл самотен

 

Една
от блокадите
на живота:
нямаш
достъп
до чувствата си

 

нощ
от безсъници
пронизвана
ни вълк
нито луна
тъмнотишието
думите
облизва

 

най-голямото
разстояние:
от твоето
очакване
до
моето
мълчание

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments