Хайри Хамдан – Европа

*
Плаши ме, Господи,
твоето безсилие,
нечие присъствие,
моето отчаяние,
покрито с капки гордост.

Плашат ме, Господи,
твоите мащаби,
безкрайният космос,
студен и самотен,
панорама на осъдените души.

 

Барман

За тези които обичат
да облизват мустак
след всяка глътка вино…

Що за барман си ти?
Толкова много празни чаши
наоколо!

 

*
Какво ли бъбрят
облаците?
Гледат ме
С водните си очи.

 

*
Слънцето погъделичка
заспалите ми чувства.
Жълти листа падат
до моето кафе
неизпито от часове.

 

*
Сънувах теменужки
да цъфтят
посред зима
в Борисовата градина.

Сънувах,
че те сънувам,
че те галя
и по теб тъгувам…

 

Европа

Къде ли отиват тия дъждове?
Толкова много вода!
Не спира да тече навсякъде.
Слънцето се губи
между пролетните облаци.
Кварталът опустява,
а шахтите не успяват да погълнат
цялата развихрена вода.
Европа се увива с влажни кърпи.
Току-що стартира пролетта
на псевдодемокрация и свободи.
Дъждове с мирис на…
печени кестени,
малко пламък – топлина
потича във вените на рутината.
Послушай Армстронг!
Време е за джаз…
А дъждовните капки
тропат по асфалта,
чукат по покрива на колата ми.
Време за джаз.
Послушай Армстронг,
ще ни прехвърли
в друго измерение,
където кръвта шумно
се вдига по стените
на кривите вени.
Дъждът се засилва,
безмилостно стреля по улиците,
мокър, самотен и безнадежден.
Тази вечер ме изненада
уханието на жена.
Косата й покривът на съня,
жена, която
все още издирва своя
топъл жест,
стих, който носи името й,
несъмнено се страхува от предстояща
изневяра,
огледалото е нахален свидетел
за кончината на суетата
в увехналите градини.
Суета пречупена
с всяка непокорна вълна.

Саксофонът истерично вие.
Кани нощните птици,
късните посетители.
Нощният бар е задимен.
Саксофонът надвиква пианото,
неудържимо се издига
В наносферата…
не ни остава друго,
освен да каним сенките
на танц,
до първите часове на деня.

Остави телефона
от ръцете си, скъпа!
Захвърли чантата си зад борда,
на дъното на тихите води.
Не ми разказвай
за семейния си живот!
Тази вечер бъди вярна
любовница,
а през деня отново домакиня
отново светица!
Защо тъй мълчиш?
Как хубаво пееш,
гласът ти извънредно Сопран,
нека изпепелим нощта!
Усещаш ли хладина?
огънят в камината затихва
а безсънието тепърва
предстои.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments