Божидарка Божинова – Ти си път

ТИ СИ ПЪТ

Някой ден ще измисля
най-точната дума
за светлото в теб и мен,
за мълчанието
по време на буря.
Когато разбираш,
че мракът е само
дълбоко заровено щастие.
Някой ден няма да помня
как не харесвах сини очи.
Ще проговоря мъжки език
на жаргон.
Ще си намеря крилете
в най-затънтената гора.
Дивото ми сърце
го отнесоха птиците.
Ти не си стъпка встрани
от пътеката.
Ти самият си път.
Някой ден ще те извървя,
за да стигна до себе си.
А дотогава
просто ще те обичам.

 

ЧЕРВЕНОКОСА

Да пием
за добрата част от мен,
която укротява вещици,
която не сънува
млади дяволи
и не събира в пазва
чужди сънища.
Да пием
за красивите пътеки,
за изгревите посред нощ,
които ми напомнят
за вълни и пясък
и ми убиват страховете
вечер,
когато виното
е кървав Млечен път
и лодка.
Тази нощ
небето спи.
Луната е червенокоса.
А тъмната ми
нежна половина
е душата ти.

 

ПО РЪБА НА РАЗУМА

Когато ми говориш
за любов –
за дългата разходка
по ръба на разума,
от думите ти
блика тишина,
очите ти синеят
върху моите.
Събираш
страховете ми в юмрук
и сладко ме убиваш.
И е лято –
до следващата събота,
когато
ще разтопиш деня
с небето на очите си.

 

ОБЛАЧНОСИНЬО

Тези думи са само за теб.
Тези думи са облачносини.
Ще потърся в очите ти
всички стари вини.
Всички празни зеници.
Най-тежките погледи,
от които остават
набраздени от болка
тягостни мъжки дни.
Самотата е сянка
на слабите хора.
Измислена дума,
тласък от дъното.
Докато имаме нашето
облачносиньо небе,
ще говорим езика
на силните.

 

ОТГОВОРИ

Светът ми е пълен
със сладки въпроси
и отмъщения.
Разменни монети
са думите.
Ще си купя доверие.
Няма нищо случайно.
Душата ми –
птица на рамото,
напук на всичко
където си иска лети.

 

НЕ Е ПОЕЗИЯ

В кекса няма поезия.
Само ретро суинг
на забавен каданс.
Непохватно танго
без прелюдия.
Неприлично и диво
набухнала страст,
щипка смях,
аромат на канела.
Две къдрици доверие,
глътка гълъбов свян
и заспива самотно
дъхът ти.
Кексът не е поезия.
Есента е порок.
А луната –
плешив таралеж.

 

ЗАД ОГРАДАТА

Подредих си света
и му сложих ограда от думи.
Посадих си дърво.
Сложих пейка под сянката.
Питомни са ми дните.
Страховете убивам по мъжки.
И съм хищник
в суровите мигове.
Само нощем,
когато отключвам душата си,
ме връхлитат разрошени
мисли и призраци
с цигански черни очи.
И ме дърпат
за скучните дрехи.
И събарят от шкафа
подредените думи.
Като диво животно
мракът хапе и пие съня ми.
Като дръзка, красива
и гладна за мене жена.
Ще й дам от дъха си.
Нека ме пие и мачка.
За какво ми е сън?
А пък утре, щом съмне,
ще поседна на сянка.
Ще си сипя от утрото в шепи.
Зад оградата бавно
ще изгрее смъртта.

 

ДО ТЕБ

Никога и никъде
няма да осъмна
остаряла,
забравена,
тъжна и тъмна.
Няма да бъда
черупка и корен.
Дишам
през кожата.
Падам нагоре.
Всичко наопаки
правя и пиша.
Обичам
до посиняване.
И до теб.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments