Айча Заралиева – Триста и шейсет километра

*
Мълчанието на бездомника,
тъмния живот на слепец,
злобата на просяка
и детския копнеж
се сливат в противна симфония,
която слушам всеки ден,
вървейки по улиците
на тази страна, останала в плен
на старите си призраци
и градските легенди.

 

*
Тихите улици
с гладните кучета,
грозните гарги
и дупките в асфалта
отдавна са истински,
а не просто мигове
от кошмарните ми сънища.

 

*
Още съм наивното дете,
излъгано от баща си,
че ме обича,
че има дядо Коледа
и той ще ми донесе
подаръка
от който се нуждая –
семейство.

 

*
Толкова думи изписах,
а имах да казвам само едно –
обичам те!

 

*
Котаракът мърка
под леглото –
пази любовта ни
от ноемврийския студ.

 

*
Поетично е
колко мрачна става София
в четвъртък вечер
в един бар
различен от всички други
в мазето на сърцето ми
много любов
екзистенциализъм
и разни други неща

 

*
Бягам от истината –
отново идва Коледа,
а у дома
няма да има елха,
защото ми липсва
канеления аромат
на обичта ни.

 

*
Сънуваш ли ме?
Всяка нощ
се промъквам в леглото ти,
целувам те
по челото
и се сгушвам
от другата страна
на възглавницата ти,
за да знам за какво мислиш,
когато ме няма.

 

*
Преди изгрева,
в началото на деня,
събрала всичко,
което е спечелила,
смъртта брои
душите, в които
е останала любов,
и ги връща –
за една последна целувка.

 

*
Свирепата ти обич
е по-страшна от проклятие,
от огнен лъч,
от обещание за самота.

 

*
Не питай къде бях.
Или с кого.
От кого е грозния белег,
разсичащ сърцето ми.
Аз съм такава –
обичала, мразена,
разкъсана на частички,
залепени с време,
и останки от чест.
Не питай коя бях.
И докога.
Виж ме днес –
обичаща отново.
Теб.

 

*
Триста и шейсет километра.
Една прочетена книга.
Едно разбито сърце,
но този път не е моето.
Мирис на метал.
Няколко превъзбудени деца.
Скандал в съседното купе.
Сладкият път към дома.
Себезавръщане.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments