Кристиан Илиев – Страх

мокри кошмари

всяка змия
има кожата си
във всяка нощ
има вина
във всяка църква
Бог

 

когато те няма
мислите ми звучат
като търкаляща се
черупка от орех
изхлузила се от ръцете ми
и достигнала
до бебешкото ми креватче
в което
обичах да разглеждам
различни предмети като
златната лешникотрошачка на родителите ми
която наричаха чайковски

 

за хелоуин
не ме обличай в страховете си
защото аз ще се облека като зомби
влязло под земята
да те потърси
и ще остана там
завинаги

 

живот в страх

под обърнатите гръмотевици
се чува
вой на бесни вълци
играейки с плячката си
докато не я изморят
и тя сама не пожелае
смъртта си

някой
забожда пирони в ръцете си
в ритъм със светкавиците
и капките кръв падащи от жертвите

друг чака
гръмотевиците да станат по-силни
кръвта по-черна
и раните по тялото вечни
за да изпрати
белият гълъб
да съобщи добрите новини
на всички мъртви

 

грехопаднал сняг

допри бузите си до снега
и си спомни какво е да се мразиш
нека прогизналите кости
излязат от кожата ти
и ти донесат полъха
на мъртвец
който успокоява
как снегът не вали само по коледа

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments