Весислава Савова – Краят на света

Краят на света

Обявиха го за пореден път. Този, обаче, реших да повярвам. Облякох най-хубавата си рокля. Нахраних се в най-скъпия ресторант и позволих на непознатия от съседната маса не само да плати сметката ми, но и да ме отведе в дома си. Наруших няколко принципа, но какво пък – след час или два щеше да настъпи краят на света. Краят на света, който…
– … пак ни се размина – усмихна се вече будният мъж, довършвайки мислите ми на глас и добави. – Какво ще кажеш да повторим довечера?

мехурчета
в шампанското
годежен пръстен

 

Няма

Няма да те прибера у дома. Ти си точно като онази ледунка, върху която сплетохме ръце – красива, изящна, но ако я внеса у нас, ще се разплаче от изкуственост: на осветлението, на отоплението, на грижите. Оглушително мълчаливо ще потекат като река скритите в същността ѝ капки вода, които докато е навън, весело свирят изящна мелодия. Мелодия чута, само когато върху им се сплетат ръцете на двама, неподвластни на изкуствеността.

дълбок сняг
следите от ботушите ми
върху твоите

 

Три пъти (за щастие)

Три почуквания по стената. Спомням си онзи клип с говорещия папагал, който на всяко: „Кой чука?“, отговаряше „Кучиту!“ Да, но кучето спи, котаракът – също, съседът излезе (всичко се чува в тези блокове), а почукванията продължават. Иска ми се да знаех морзовата азбука, за да разчета почукванията, но сега е късно. Късно за научаване. Късно за изгрев или поне кукуригане на петел (не ме развеселява онзи, същият, папагал с неговото: „Петелът – ку-ку-ригуу!“).
Нови три почуквания и някакви сенки, които пробягват пред прозореца. Светлина.
Три почуквания. На прозореца. Сред сенките на дърветата разпознавам твоя силует.

петък 13
забравих къде скрих
снимката ти

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments