Емилиян Иванов – Дахау

*
… черна коза е нощта, и е от огън
вимето ѝ напращяло; на тор ухае
мракът, на билки отровни; но аз не мога
да я издоя, да се наситя с черната омàя –

изглежда, че дордето се зачене утринта,
ще ѝ се пръсне вимето налято, и почти е време
да се размеси мътната ѝ кръв със млякото

 

*
Повик чувам в своя сън;
повик за завръщане към
моето далечно лоно –
и разбирам, очарован; трогнат,
аз прозрявам – Дахау ме помни…

Растат зад телената мрежа
незабравки сини, нежни;
от смях задавят се цветчета скромни;
говорят ми за безметежен ден –
защото – Дахау ме помни…

 

ХИТЛЕРОКОМУНИСТЪТ

По Великден, с „Хитлер да възкръсне!” –
поздравява той; „И Сталин – също!” –
отговарят му другарите; и блъсва го,
спирта, в главата – отвътре, завръща

към мир и към минало – съвършено небивало,
несъстояло се, отдавна загинало, и към място –
някъде другаде – го влече: място, някакво – светло,
и злачно, прохладно, където, и вечно във несвяст

да си – пак няма значение, и не пречи.

 

*
На дълго странстване поех – натам,
където спътник няма друг, освен
единствения – Декстрометорфан,
от силата, на който съм пленен, обхванат…

Аз тежък път захванах, дето всеки миг
през собственото мое тяло преминава –
втурнато подир, да гони и настига,
самата ми душа, разпалена за мир…,

… за светлина и хаос – ненаситна;
и пред лика на своя път безкраен,
се явих; чертите му със свян да пипна;
докосна ме и той – да ме познае –

Пропит със Декстрометорфан –
и викна ехото, от нейде надалеч: „Това е!..”

 

*
Разказват древните за чудна сол –
вкусът на Благото явява тя – леворфанол;

Говорят мъдрите за странен лек –
леворфанол, искрящ по устните на скъп човек;

И чувам хиляди незнаени легенди
за леворфанола, щом в лятната роса полегна;

Припомням си възторзи неповременни – безброй –
леворфанолът, щом ме върне, към свещен покой;

Когато дири евтаназия, неистово, душата –
„Бъди! – реди леворфанолът – Пребъди с тревата!,

и със снега от миналите зими, със мака – разлистен
през някой стар юни!…”
И, тъга отново, щом вземе

да залива ме; с кървави думи – пак да вещае,
на моето време – нелеп и кристално-безсмислен,

и гòрък му – края; щом тежко, тя пак заглагòли,
и заскандира познатата, втръснала ария…,

бих литнал нататък – към първия пристан,
към древна Итака – последното лоно, отвъд всяка бол…

И тъй, мили ми деца, и наистина: Леворфанол!

 

*

… и тихият вятър разтваря, едва,
тъй преходно зелената прегръдка на
чинара; обятията му мъхнати
и, кара го да проговаря; клати го
внимателно, ала тревожи вехнещата резеда…,
… с езици непонятни ѝ говори; а на богатия
език на есента – неполистрýктурен,
запява – в едно със голите скулптури
на обнажените дървеса, а техните одежди
стари, се раздиплят, шумолят, нареждат –
на идната последна, сякаш, зима –
ледените тропи, строги рими –

В наратива си безкраен и объркан,
за мене – брат си, с гъстата смолиста мъка…

 

ДИПТИХ ЗА ГРАДА

 

I.

Разпръсква изгревът, на слънчевия цвят,
прашеца огнен – за да опрашва жадния ми взор;
и да завърже, да узрее в погледа ми млад,
една неизличима памет, теглеща ме все нагоре,
към финала плах на всеки миг; във този град –
видение безсмъртно – на Търновския зрак,
във мен да стори…

Избликващият град, из светлина, се ражда в мен;
във всеки миг, макар помалко да умирам;
все се завръщам към един негаснещ, стародавен ден;
и пред очи, едно стъкло морфин, със надпис имам:
„Дарувай ни, Те молим, Своя мир свещен…”

 

II.

Не идвайте във тия улици –
застинали потоци на скръбта ми;
не стъпвайте по тия болни калдаръми;
към този град, от пътя, бдително
странете; зорко гледайте – извън
икуменето му, далеч от приказния ад,
оттатък дверите, морфиновия сън;
зад пламенната реч на пийналите
градски ретори – бъдете всякога; от тоя
остър звън на тежките мъгли
железни – бивайте отвъд…;

Завърнеш ли се в неговата твърд,
от горки лезии, сърцето ще боли…

 

*

… един човек стаява своя взор раним –
в печален поглед – гóрък химн –
към лунния светлик; отправя го
по тъмната река и в нея вниква –
от детски сълзи, тя е придошла, и стеле дим

над калните води… Поглежда нейде
във страни, към скромната одежда на
самотен кръст – като на славей; над
тихото му „Тук почива…”, ум зарейва…

… а сетне втурва мисъл към
една обител свята, изправена над
дивата река, край гаснещия град;
и вижда: сякаш в странен сън,

се спуска тя надолу, към реката;
поема да плава, далеч по водите;
тъй, както някога отплували нататък,
надалече, корабите на глупците…

 

*
Чуйте: пеликанът от пустинята говори!;
В гласа на бухала, вникнете, що скандира
в руините; дъхът ми с пепелта отдавна в спор е;
с ветровете мрачни – в безначална диатриба;
чуйте: пеликанът от пустинята говори!

Вижте: мястото ми вече ме не знае!;
Гледайте – останал съм съвсем
без тяло – само воля за горест, дихание
хладно и памет разстроена; и моето време,
се срива пред мен; разпада се строя му,
сред пеликаните в пустинята – с избраните…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments