Елина Иванова – Не обичам Коледа

*
Не обичам Коледа.

Мразя топките в супера –
висят от тавана,
като въже без обесен,
насред ноември.

Мразя играчките.
По-чупливи са даже
от човешко сърце,
по-шарени от маските
на пътниците
сутрин в метрото.

Обаче обичам снега,
най-вече в косата му,
по малко на миглите…
Същински кристал.

Обичам и лампите –
те светят в очите му
и тихо проблясват.

Май е разбрал
как да ме стопли –
не с греяно вино
с вкус на малини.

Трябват ми само
студени ръце
и бавна целувка
с дъх на канела.

Ще седим под елхата,
на кутии с подаръци.
Ще падат иглички
в купàта сено
на вечерния мрак.

И не ми трябва музика.
Без коледни песни!
Искам само
да чувам
лекия смях
на поредния
зимен мираж.

 

*
В една друга вселена
двамата слушаме
една песен,
заедно
под звездното небе.

В реалността ни
песента е същата,
звездите пак си светят,
но я чуваме различно:
един под съпровода на въздишки,
изпуснати неволно от любимата,
а другият – през призмата на спомена.

 

КОШМАР

Отново се повтаря…
И тази сутрин беше там.
Гледаше ме.
Същата беше,
както предния път –
с ония черни очи,
сенки под тях,
мрачно лице.
Мразя я.
Не знам коя е.
Не.
Знам коя е.
Иска ми се
да не я познавам.
Тя обаче ме познава.
Скрила ме е някъде
дълбоко, под тонове мъка
и цинизъм.
Взела ми е щастието,
спомените
и сега ехидно
ми се хили.
Отсреща.
В огледалото.

 

СУТРЕШНА МУЗИКА

Започва отрано –
да имам време
да ѝ се наслушам,
преди да се превърне
в рутина.
Тон дава алармата,
започва оркестърът,
макар и с пет
(още пет)
минути закъснение.
Скърцат тръбите
във банята –
колко ли песни
вече изпели…
Идва ред на водата,
пакета с кафето,
скоро и каната
яростно пуши,
надигайки глас.
Щракват ключалки,
врати се затварят,
Ключове падат
на пода със звън.
Под краката ми
глухо чакълът хрущи
в тон
с живата музика.

Някъде в подлеза
“Вчера” тъжно звучи.
Аз днес тичам бързо
по пътя към нищото.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments