Павел Павлов – Взлом

Предопределено

Поставих те
натясно.
Оскубах ти
перата
срещу малко
просо.
Сега спя
върху възглавница
от перата ти,
и те сънувам.
А ти си сита
и сънуваш
възглавницата ми.

 

Съвършено

Красотата ти е
психотронно оръжие
в ръцете на луд.

Интелекта ти е
ядрен физик,
в униформата
на диктатор.

Душата ти е
невръстно хлапе,
похапващо захарно петле,
напуснало очертанията
на устните му.

 

Падане нагоре

Не ми хареса,
че Рапунцел
си вее косата,
безразборно
по чужди кули.
Дръпнах я
за косата.
Падна ми
в очите,
в страната
на чудесата.

 

Сътворен

Ударих ти шамар,
за да дойдеш на мене си.
Скъсах си очите,
за да не те гледам.
Създадох се
в друга реалност,
за да не те чувам.
Размих се
в нищото,
за да ме роди
големия взрив
в пазвата ти.

 

100 по Целзий

Топлината ти
ми дойде
в повече.
Кипна ми
чайника,
загоря ти
котлона.
Консенсус
в непрогледни
пари
и аромат
на билки.

 

Неустоимо

А трябваше
просто
да се дегустираме.
Да се прекараме
един друг
по небцетата си,
между зъбите.
И да се изплюем.
Преглътнахме се.
Сърбеж

 

*
Като пъпка си,
която не минава.
Която не искам
да минава.
Искам да я чеша
и да ми е хубаво.
Но е там
където не се стигам.

 

Взлом

Прокраднах се,
в тъмното
на зениците ти.
Настаних се,
в самотата ти.
Пирувах
със сърцето
и кръвта ти,
още преди
огънят на очите ми,
да се удави
във влажния
ти поглед.

 

Стремеж

Смъртта ти
ме обеси,
в клоните
на дървото
на живота.
За назидание.
Тайно идвах
да те видя.
Между импулсите
на светлината,
между всяко
твое премигване.
Не успя да ни раздели.
Няма закон,
който да принуди
светлината да не
жадува мрака.

 

Безкрай

Гърмеше, какво
празнуваха не знам.
После причатка градушка.
Не успях да си събера лед,
за коняка, който нямам.
Пак хванах Моисей за шлифера.
А някой кара колело,
а някой кара колело.
Пак съм на сухо,
прогизнал.
Шлифера на Моисей
е въздух под налягане,
химера.
Пренасям се в жертва
пред планината на живота.
Размивам се в капките.
Изтичам в себе си.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments