Десислава Събкова – До края на света

*
Аз съм жена,
за която
или даваш душата си
или просто си тръгваш.
Често ме наричаха Дявол,
защото си мислеха,
че аз определям цената,
но истината е
на мен не ми трябва ничия душа
имам си своя.
Трябва ми сърце,
но за него се искат топки,
а повечето като нямат
плащат с душата си.
За това и бягам.
Не ми трябва празна обвивка,
за която да се грижа.

 

*
Хензел и Гретел
вървят в гората.
Гретел се спъва
в лъскав бонбон
навежда се Хензел
взема го,
но той се променя
и се оказва, че е гнила ябълка,
поднесено изкушение,
а Лукавия зад дървото се смее.
Колко е лесен греха
когато е шарен,
а ние сме малки деца
вървейки всички по пътеката.

 

*
Един ден
докато ти седиш
и се чудиш
дали съм аз
или е тя
мъж ще гледа снимката ми
и ще мисли за мен
като за най-висшата форма на изкуство,
което трябва да бъде в живота му
и ще направи всичко,
за да го постигне.
А ти още ще седиш
и ще се чудиш.

 

Твърде късно, за да се обичаме

Не чукам на вратата ти.
Ръката ми изтръпна.
Ще се сгуша в ъгъла с надежда,
ще поплача,
а после рязко ще изтрия капките.
Ще се изправя
и докато ти се чудиш дали да отвориш
вече ще съм си отишла.

 

Лилия

ценен е мъжът,
който ти дава повод
да си купиш ваза

ценна е жената,
за която си готов
да опразниш
всички цветарски магазини

 

*
Поглеждам празната стая
и си мисля
как добре би я изпълнил.
Гледам през прозореца на влака
и си казвам
колко много щеше да харесаш гледката.
В магазина виждам риза,
която е точно за теб.
А на рафта с чашите
виждам твоята за черен чай.
Но теб не виждам никъде.
И се губиш по спирките с пътници.
Чакаш на другата гара.
В съседната пробна се криеш.
И се подминаваме
самотници някъде
насред пътя наречен обичане.
Ще спра да те търся когато
не намирам
във всичко части от теб.

 

*
Сутрин подминавам
всяко твое обещание.
За година хиляди ми стигат.
Та то не беше
тайното обичане
не бяха хилядите рози
не ме възпя в песни
и не ме рисува в сънища
не бяха стихове написани
не бяха и чайове изпити.
И с не ще те запомня
черен призрак в нищото.

 

Материалните деца

някъде там ридае
едно плюшено мече
заместено от изкуствен организъм
една забравена топка
не се вижда от детски очила
евтините заведения
са новите буренясали площадки
олицетворението на младите мечти
са лесните жени и напомпани батковци
а растежът се разбира по пошлите знания
и недъгави са вече само мозъците
останалото закърнява с времето

 

*
Ще съм до теб
майка и любима
невидима и задушаваща
грешница и съблазнителка.
Но един ден просто ще си тръгна
тихо и без болка,
за да не ме забравиш
никога наистина,
а да ме помниш тиха доброта
изчезваща от нищото.
Че си ме наранявал и болял
не ще узнаеш,
а аз все някога не ще си спомням вече,
но до тогава по-добре
да сме добри познати
и така до края на света.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments