Анита Велева – Агония

Събуди се сърдит. Вече пети ден, откакто не го преизбраха за член на сената. Колко мъдра е жена му. Колко перфектно пече кекса. Колко трудно му е да преглъща, без да избухва. Колко завършена е болката. Като огромна пряспа, която щави, разнася отсенки и тръпки по цялото му тяло. Обявяваше протест на привичките си. Горд и показен. Отказваше любимите ястия, не пиеше кафе, излизаше рано и не отиваше никъде. Изпи витамините си, огледа зеленото си гущерово лице в огледалото и въздъхна. Преобличаше се за трети път тази сутрин, а всъщност търсеше някаква канавка в шкафовете, която да го погълне. Върховете на пръстите му изтръпваха. Представяше си химикалката в обширния му, бивш кабинет. И осанката на любимата жена, която се придвижва грациозно и внимателно. Като лъч. Крехка и несигурна. Тя изопваше сетивата му, насищаше ги с носталгия и неизразима нежност. Като малка ефирна галактика влизаше в мислите му и променяше цялата тоналност на живота. Той обичаше тази жена, най-вече поради факта, че успяваше да му причинява болка. Без равномерност, без логика. Завладяваща, неопитомена болка. Тя обитаваше раните. Свиваше се във влажните им, пусти кухини и отрастваше в тях. Бе израсла чрез него. Понякога отново заприличваше на дете. С дълги, абаносови коси, разпилени върху раменете, когато той я докоснеше, се извръщаше като убодена. Лицето й носеше гримасата на незавършен плач. На неугасен копнеж от нещо старо, докарано от друго сърце. Тези несиметрични, тревожни състояния го нараняваха, усилваха желанието му да я притежава, да проникне по-дълбоко в нея, да я увреди напълно. Човек, който се стреми към власт по рождение, я проектира върху всичко което обича, дори върху сезона, в който живее. Знаеше, че тя не бе самоцелна, само изглеждаше такава, но тягата помежду им бе започнала именно от войната й с неговата власт. Тя бе успяла. Бе я разклатила с малките си хладни пръстчета, опипващи лакомо дулото, опряно в слепоочието му. Но не знаеше, че той отдавна има кърваво петно от нея в мозъка си. Първо съвсем мъничко като опръскано, а после, оставяйки я близо, то растеше и затъмняваше нуждите му, интересите, контактите. Тя бе малко, хилаво чудовище. Акула с есенно палтенце, както я наричаше мислено. Не търсеше времеви граници в отношенията им, нито вярваше прекомерно в бъдещето им. Бе готов за болка, когато всичко приключи, но сякаш тя избързваше, изтичваше до онзи тъмен извор на краха и му я донасяше в малки пластмасови чашки. А после се кикотеше зад стъклените врати на хотелския апартамент. Сама на себе си. При всички тези налудничави пристъпи у него нахлуваше хлад. Мъртвешка, безбожна, непоносима студенина, излъчвана от някаква неопакована, сурова тъга. Тъга, която измива лицето и те подготвя за смъртта. Той можеше да вдъхне смъртта от тоалетното мляко по кожата й, когато тя лягаше укротена до него. Можеше да изпита абсолютното отвращение от нея. Приискваше му се да се върне към християнския морал. Да падне на колене пред жена си и да плаче. Да отиде в планината и да остави снега да го затрупа, да лежи, докато сърцето му спре, докато всички демони от него си тръгнат в мир. Тази жена го караше да обиква смъртта. С нейната неуловимост, с неяснотата в жестовете й, с големите пространства между мислите и думите. Тя спускаше тънките си, бледорозови нишки в него като ивици върху порцеланова чаша. Когато решаваше да отсъства или да се раздели с него, те се нажежаваха до черно и започваха да кървят. Едва ли някой мъж е стигал до такова огромно унижение, мислеше си, докато пушеше върху бента на една запусната река. Сиво, безцветно, плющящо в ушите унижение. Мъжкият пол би следвало да го разжалва и превърне в цветарка. В някакво създание, приседнало с кошничка в ръка и перо в шапката, рисувано от големите майстори. Искаше му се да й каже, че скоро тя ще се превърне в символ на омразата за него. Плътна, черна, категорична омраза. Символ, през който да започне бавно да обича себе си, до онзи предел, който не е достигал като млад. До онзи стадий, в който животът започва да се рони на мъртви клетки по пода, край нозете му, в разговорите с приятели. Но знае, че това не е истина. Знае, че ако сега мине някакъв параход и му представят разписка с нейния подпис, че иска органите му, той сам ще ги извади и прати по нищото. Толкова безплътен е страхът, шестизмерен, всекидневен. Той трепери като плъх в двойния прозорец на времето. През едното стъкло се вижда бъдещето, а през другото миналото във всички петнящи достойнството му краски, във всички алибита на духа, който запада. В настоящата точка е просто сам. Плъх, взел сърце назаем от синигер. За да може да пее онези неизменни химни, които побеждават тъгата, които подобряват съня. Да се вгледа в себе си. Да спре студения вентилатор на мислите. Да пусне врабци в инсталациите на вените. И да бъде всемогъщ като горски цар. Като дявол, който е бивш зъболекар. Да бъде недосегаем за облите, меки, повърхностни чувства, които винаги поискват цялата му дълбочина. Чели ли сте „Старецът и морето“? Добрият, мъдър старец и жилавата ос, по която стъпва. Неговата любовница зъзне вечно красива, свита под пяната на морето. Веднъж й е отказал да я спаси и оттогава е обречен да я гледа всяка нощ на лунна светлина, плачеща и молеща. Тя носи красивото име Агония. Може да се посади в саксия, а може направо да те зарази с допир. Допир до огромната блестяща необятност на мечтата, която си отива. Която е пътеводител към края. Кротък и в съгласие. Искрен и ненужен като стремежа, от който е роден. Край.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments