Ивайло Мерджанов – Нещо се случва в поезията

тук ще ни трябва Бог

каквото има да става между нас
ще става отвъд смъртта
за тази любов
земята и животът са тесни

 

пушкин ми диктува тоя стих

поезията не е капитулация
пред любовта тя е липсата й

 

worst is better

любовта е повече от поезията
но за съжаление
поезията е повече от любовта

 

светът е пустиня

идваш отникъде
срещаш другия за миг
разделяте се
отиваш наникъде

 

световна класика

трябваше да прочета
доста книги –
за да разбера накрая че никой
от прехвалените световни писачи
не може да замени за тебе
приятеля дето не му пука
любовта дето я няма
смъртта дето иде

 

да запомниш само това

но ако прекаля с отчаянието и алкохола
ако ме обземе онова мълчание
което не иска нищо друго освен любов и нежност

ако въздухът в проклетия град
ти загорчи като твърде много никотин
или смърдяща на гадно трева

ако мечтите катастрофират щом се въплътят в реалност
ако догонвайки заека изпускаш вълка –
ако това сравнение е неадекватно в случая

ако говоря твърде много
защото съм натрупал години безмълвие

ако ти се сторя премного обикновен или напълно луд
(голяма разлика тук няма)

ако разговорът отлети в нежеланата посока
на страхът от истината

ако заминеш преди да ти кажа най-важното
ако заплачеш насред пътя си наобратно –

трябва да запомниш само това:

страхувал съм се
повече от теб

 

прекрасният нов свят

децата растат
и точат брадвата

 

отговор на литературен въпрос

иска ми се да пиша само
за любов като васил – обаче
поезията е твърде ниско
дърво за обесване

 

30 дни васил прасков

фюрерът имаше маймуна
живееха на топло в онгъла
будисти бяха и се преродиха
като енгелси работиха здраво

процесът не ме вълнува
каза прасков

и си тръгна

 

саксията с червените макове

отдавна махнах твоето алое
и в градината на сърцето си

наглеждам само плевелите –
да ми напомнят любовта ни

 

бедствие

тук никой няма да ти прости сълзите и поезията
защото става дума говорим за хора
а не за машини или богове с велосипеди снимани от
прохождащ фотограф-класик в бяло и черно

животът ми досажда като верен приятел очакваш всичко
не даваш нищо болен съм духом минавам на манифестацията
под радиоактивния дъжд махам към мавзолея дето му поставиха
взривчатка и го дигнаха във въздуха избомбиха го но къде е мумията

стиховете са вашия вечен безкраен безплатен обяд на духа не се правете това е законът на ом за флуктуацията на капиталите и пак мимолетната дружба на ножа в гърба западному от историята на тази поема –

какво щях да правя ако любовта беше на моя страна също като
смъртта най-големия почитател на живота наоколо това е
толкова тъжно какво щях да сторя ако имаше любов
в това живеене

напомням ли ти абсолютната самота на човека
ницше като дете в лунапарк
единствено белия лист пред тебе опрощава
всичко онова което си казал досега

друг никой.

 

нощен разговор по същество

човек на работа съм утре
стана два часът вече
няма ли да ме

не

 

троцки & co.

перманентната
революция
не трябваше
да спира

трябваше и ние
да се оплескаме
с кръв до ушите
да се провалим

директно в
геената и ужасът
на невиждано
зверство и
насилие –

сред потоци
и реки от кръв
заради кефа
на троцки

та белким дано
въздигнем насред
червения океан
от екзекуции

оня малък
остров от щастие
за висшите
господари

сред потоци
и реки от кръв
заради акъля
на троцки

понеже той
бил визионер
ра’ираш ли –
та зат’ва

перманентната
революция
не трябваше
да спира

 

поети

всеки е диктатор
до доказване
на обратното

 

за голямата любов, житейския спътник, половинката и прочие…

в ужасът на съществуването
хвала на достойния
останал

сам

 

дневник на далечното плаване

слънцето се люлее над мен като огромно кандило
пиша на някви путки коткам ги а те
по традиция не отговарят
сигурно по кръвта са надушили
че вече съм мъртъв
изоставих всяка илюзия за споделеност
мъчна работа е да обичаш лудия
всички търсим леснината
прекалих с четенето на фурнаджиев
в никаква хармония с природата не съм
животът продължава естествения си ход към гроба

 

незаменим жизнен опит

досега съм имал
две сериозни връзки
в живота си

два рунда – два нокдауна
тежки като бетоновоз

от едната връзка ми остана
споменът за ебането
от другата – началото
на психическото заболяване

всичко друго е пепел
години без значение

чакам третия рунд който
да ме изхвърли вън от играта
и да ме върне в любовта

с нокаут

 

обществото го няма

студ нощ виелица сняг
зимата замита
следите ви в мрака
няма ви – и това е прекрасно

 

почитатели друг път

няма по-голяма подигравка
за един чувствителен пишещ стихове човек
от обръщението

«поете»

 

ефимерия

оранжевата кръв на есента се оттича по вадите слива се в потоците
кални като любовта ни и в тоя стих слънце весело няма да има
а стотици хиляди и сигурно милиони брички таратайки
от европата дишат усилено през задниците си
черния въздух по западналите градове улици и пътища –

докато други с възторг напускат жалката родина това е
израз на бодлер не мой – бележка за оня студен урод общия дом
под линия направете при новия идол от ницше не споделям
общата еуфория на веселяшкото всичко ще е наред всичко
ще се оправи вероятно в гробищата нещата се оказаха по-зле
отколкото мислят поетите защо ти трябваше тая чужбина тая блага

ягодова камора в предобре уредена страна липсваха приятелите
изостави всички които не са напускали лагера тих бял дунав се вълнува
но файда няма учиха ни че смисълът е в алеко а не у ганьо кой
можеше да предполага че байото е вечен а ротко
ще си пререже вените от самота – та казвам ти отиде там за пари но съзерцаваше как я карат нормалните одъни доста гашиш ала не забрави родната панелена колиба която днес не я санираха къде е

избавлението стайнбек не играе в тоя мач тук лауреати
на нобел-бомбата не се навъртат с изключение на няколкото
страници от джо стиглиц дето никой не си направи труда
да го премолитви – белким му светне малко ведението
познанието за преходът у назе и от полша до урал знаеш
че така е най-добре за всички в писмо до брат си тео винсент

споделя че никой не идва да се топли на огъня в който изгаря
самотния от содбис са на друго мнение да те занимавам ли
с философия на лудостта иска им се границата да е ясна но според
по-мъдрите людете са невменяеми или побъркани а тия дето са
вменяеми също са побъркани цитирам грубата истина почти буквално.

 

нещо се случва в поезията

искат славата
но не и страданието

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 6, декември, 2017

Comments

comments