Виктор Иванов – София ни гледа как умираме

изгрев

рано сутрин
с мрачен поглед

софия обича
да ни гледа как умираме

 

На Е.

под нас
земята потъва в залеза
и търси стаята в която
ръцете ни се обичаха тихо
а светът загуби своят смисъл

помниш ли как телата ни
говориха древния език на звездите
а Бог ни създаваше

земята ще потъва все повече

и ще ни търси –

и в една тиха нощ
ще ни намери

прегърнати

 

там

започна всичко

тук
просто чакаме краят

 

смъртта
ни издига нагоре

където
Бог пише поезия

 

романтика

септември се топи
небето свети ослепително

вечерям със сянката ти
дяволът пуши нервно на пода

на сбогуване с живота
сме толкова щастливи

 

седнал на ръба на мислите си
в дълбините на болката

пропадаш

бог
те отпива на едри глътки

следващият
си ти

 

погледни нагоре

там е сърцето

което търси своята сянка

 

Бог

е пътят
истината
и живота

останалото
е въпрос на време

 

не искам да те загубя

защото не искам
да загубя себе си

 

единственото истинско
обещание

е за това
което е отвъд

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments