Марин Маринов – Морско цвете

МОРСКО ЦВЕТЕ

Със залеза се спускам към брега
по хълмовете свечерени на морето.

Лодката се вдига
върху пурпурните гребени със бели ивици,
поклаща се, преди да се изгуби между две вълни
и пак изскача на високото,
цялата във пяна и солени пръски.

У дома
навярно огънят в камината припламва
и осветява Маргарита,
седнала до кръглия прозорец.
Тя заплита нещо в сивеещата здрачина
и току поглежда между боровете
към стихналия залив.

Щом премина вълнолома
тя ще скочи от любимия си стол,
ще запали лампата
и припряно ще издърпа резето на вратата.

Ще ме изчака на пътеката във здрачината,
изящна като морско цвете
и ще протегне малката си длан:
-„Виж, снощи се порязах с твоя нож,
а сега ми няма нищо.
Даже не личи!“

 

ЧИСТА ЛИНИЯ

С всяка смяна на сезоните, в началото на пролетта,
аз се взирам с номадско нетърпение
в изчистената линия на хоризонта –
купищата тъмни облаци, снегът,
зловещите кантати на северните ветрове
са минало –
и вече си мечтая за други светове,
за другото море на юг,
където бавните вълни
прозрачни и зелени се огъват в плитчините
под обедното слънце.

Дърветата и тази пролет потънаха в цъфтене,
няма как, април е
и цветовете им летят над покривите като омагьосани.
……………………………………………………………………………….
Докато сънуваме, докато броим времето
с тревожното пробуждане на всеки час преди изгрева,
бавните течения ни тласкат упорито и на сутринта
ще сме с още миля по на юг,
по-близо до брега,
невидим някъде зад прореза на хоризонта.

И ний привеждаме старателно лицата си към палубата,
надолу-нагоре, изравняваме дъха си
като помагаме на корабчето ни с греблата, дни на ред
в непрекъснат ритъм,
дни наред с това отмиращо търпение в очите на другарите.

След проливите слънцето все повече се застоява,
сгорещява въздуха и от сушата ни мъчат насрещни ветрове.
И една далечна музика се носи по млечните вълни –
така прилична на тъга по залез,
така сближена със това море
и с прелитащите птици в маранята –
за да не бъдем толкова самотни.

Нощем дремваме на смени по седалките,
замаяни от горещините, примирени,
а малката „Марина“ дрейфа по теченията
с отпуснато платно под ярките съзвездия.

Понякога ни сепва шумното издишване на стада делфини.
Те изскачат от дълбокото, невидими,
по-хлъзгави и черни от нощните води –
митични същества в тъмнеещата пустош на морето.

 

ЗАЩО ЛИ

на Живко

Защо ли винаги в дъждовна нощ приятелите си отиват –
дъждът,
с какво ли толкова ни плаши, че отиваме така далеч
и не можем да се върнем?

Скръбта ни търси и ни приближава,
отмахва нежно с плахите си пръсти
паяжината по очите,
взира се внимателно във нас
и ни приютява.

 

ЗАЩОТО

Цветовете на черешата летят във въздуха
защото вятърът е южен
и идва на горещи пориви.
Една усмивка е достатъчна
да изглади бръчките по челото ти
в края на април.
Морето изсветля
и се вмъкна неусетно в часовете ни,
така са топли дните и зелени.
Ако се заслушаш, сигурно ще доловиш
мелодията от камбанки на звъниче.

Заровили сме нещо в този тих сезон,
нещо важно и неуловимо.
Понякога изскача от пръстта
и побягва като сянка по кафеникавата угар.

Защото ти живя
с радостния ритъм на сезоните,
с радостния ритъм на морето,
ей тук, под скалите,
сега скърбиш тайно, далеч от всички,
скърбиш за себе си
в безпощадната настойчивост на миналия си живот,
в отсеченото време,
изгубен в знаците на светлината
и на мрака.

 

ОТ ДАЛЕЧЕ

на Б

Какво разбираш ти от скръб, о , есен, облечена в червено,
есен, с провисналите залези по сведените клони?
Ягодовите поля на Ленън, които прекосявахме със теб в дъжда,
глъхнат вече в шепотите на мъглите.
Това отдалечаване, това изкачване по вертикала с Представи си!

В недовършената къща, която изоставихме със теб,
само сенките на „да“ и „не“ за нещо спорят –
сини звуци,
сякаш че изтръгнати от нечии посърнали уста.
Светят уморените извивки на морето,
когато пак към тебе гледам, есен, облечена в червено,
от толкова далеч.

О, самотна вечер,
самотен плач в усуканите светли пясъци
покрай бреговете!

 

ЗАЛИВЪТ

Познавам всички заливи по моя бряг,
но как попаднах тук не зная.

Не трябваше така да се оставям
да ме води лодката сама в нощта.
Сигурно, додето съм мечтал за мойта Маргарита,
течението ме е отнесло някъде на север
и сега разбивам със греблото ледените късове по борда.

Небето тъй се е надвесило над мен
с изцъклените си съзвездия,
че протегна ли ръка ще ги докосна.
Във въздуха витаят ледени кристали,
а вятърът така е стихнал,
сякаш никога не е минавал покрай този бряг.

Сега си мисля,
като подухвам измръзналите си ръце
и се опитвам да припаля някоя цигара,
от къде прииждат тези тихи гласове
и напевно нещо ми разказват?

Дали е припев на забравен лад
от някаква старинна песен
или по скоро полъх от копнеж,
дошъл със тъмнината.

И сякаш се превръщам в друго същество,
във друго нещо
и виждам от високо непознат човек,
свит в студа и в самотата на морето,
върху няколко дъски,
издялани от повалени борове.

 

ЗЛАТНИТЕ РЕКИ

-1-

Човекът следва пътищата на кръвта,
оставени от хората преди върху лицето на земята.
Световете чезнат и се приближават с непонятната си прелест,
и ний се лутаме тревожни,
подобно на ята изгубени в солените мъгли на океана.

Носталгията се натрупва, пласт след пласт,
като златен пясък в поречията на реките.
За това сме скръбни в дългите следобеди.

И с кой да споделиш усещането за безсмъртност –
онази безчовечна самота, за която си научил от поетите:
човек е сам, изправен пред съдбата,
сам в подножието на безкрая.

-2-

Понякога наесен,
излизам с Маргарита в късните следобеди
при устието на реката.

И както тихо сенките покриват
изстиващия пясък
и морето, с горчивите му аромати,
все дочувам да се носят покрай мен
шепоти във тъмнината:
-„Така далече е домът ни,
така далеч са хълмовете свечерени!“

 

КАПКА ЕКЗИСТЕНЦ

„Часовникът на кулата работи…“
Росен Друмев

Часовникът на кулата извика във съня си.
Звънът изтрополя върху покрива на градския театър,
удари се в стените на „Старият елен“
и се свлече.

Тогава вехтошарят от „Крайбрежна“
скочи най-после от моста в морето.
/Той стоя, невидим, върху перилата дни наред, като отброяваше:
„Едно, две , три… Три, две, едно…“/

Звездопадите изръкопляскаха възторжено за „бис“
и тялото му излетя нагоре,
цялото във светлини и солени пръски.

Изобщо, луда работа –
всичко може да се случи във града ни
в 03.часа и три минути
преди зазоряване.

 

СИНЬО КОНЧЕ

-1-

Дълбока нощ е.
Вън бродят непонятни сенки,
отделят се от тъмнината с хлипане
и с вятъра почукват по стъклата.

Отвориш ли вратата си в тия часове
не знаеш кой ще влезе във съня ти,
а може да прекарате нощта,
взрени в редовете на една и съща книга.

А може
да се промъкнат неочаквано зад огледалото
и ако не внимаваш,
ако гледаш дълго в него,
сигурно ще те повикат и ще се изгубиш.

Тогава трябва да запееш ей тази малка песничка,
само с две, три ноти:
-„О, Нана, Нана,
къде си скрила синьото ми конче?“

 

-2 –

Спомням си един приятел
от градчето с калдъръмените улички
и малкото пристанище.
Той все ходеше с шал около врата,
все зъзнеше.
От него чухме тази песен.

В една гореща нощ, с няколко приятели
изкачихме стълбите на къщата му, близо до брега.

Видяхме го от ъгъла на тъмната си стая
да въздиша,
да припява тихо на лятната луна
в огледалото насреща.
-„О, Нана, Нана…“

И разбрахме в тази нощ:
да се задържиш в света
трябва нещо просто –
стига песничка със две – три ноти,
даже и въздишка.

Разбихме огледалото на двора.
Късовете се стопиха
и с хлипане потънаха под пясъчните плочи.

 

-3-

Не знам защо така набързо ни напусна.
Сигурно се бе научил да чете в годините
и знаеше, че всеки има своя рай
и той е неизбежен,
и ако не може –
все ще са останали няколко приятели,
да видят, да строшат най-сетне призрачните сенки.

Спомням си добре:
в една привечер беше тръгнал
по каменистата пътека към хълмовете над морето.

Самотен силует!

Покашляше във тишината,
препъваше се в мраморните камъчета
и така, полека се изгуби в здрача.
Разбрах, че няма да се върне.

Дали е още тук, върху земята
или навярно е прекрачил хоризонта,
не узнахме.

Може само да гадаем.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments