Божидарка Божинова – Невидима

СГЛОБЯВАМ СИ НЕБЕ

Нощта ми липсва.
И сглобявам си небе.
Зората пада на парчета.
Разпукнал нар
кърви в окото на небето.
Сънувам дръзки облаци
и болни чудеса.
А ти ще ги четеш
на свечеряване.

 

ПРЕЗ ОБЛАК

Трудно е да съм слънчева.
Да се усмихвам през облак,
когато се давя в дъжда.
Сезоните нямат връщане.
Денят и нощта се обичат.
А аз събличам съня
и раждам с поглед
мъртвия плод
на мечтите си.

 

ДЪРВОТО НА СМЪРТТА

През думите
прозира мрак.
А ти не си готов
да го заселиш.
Не вярвай
на очите си,
когато
смъртта
цъфти
през есента.

 

ЧЕРНИТЕ ОЧИ

Когато слънчогледите
не виждат
как облакът
вали като небе,
а слънцето заплита
къдрав смях,
подмамено
да се събуди,
люлеят крехките стъбла
сърца от лято.
Черните очи
обичат сляпо.
А слънцето
е нежен хоризонт.

 

СЪРЦЕТО НА КЕСТЕНА

Няма нищо по-синьо
от тъгата в последния ред
на забравено в джоба ти
обещано писмо.
Няма думи в очите ти.
Всичко е казано
още преди да попитам
накъде гледа нощем
сърцето ти.
Няма нищо по-живо
от една неочаквана,
безпризорна и ледена
есенна смърт.
Любовта не умира
в сърцето на кестена.
Само листата си търсят
удобен за падане път.

 

ЗЕЛЕНО

Смокините раждат птици
и ги учат да летят
като разлюбени листа
след лятото.
А жълтото
е новото зелено
и има вкус на есен
и живот.

 

Искам
да ме има
в някое
далечно утро,
в сянката
на кестена,
където
те оставих
миналата есен.
А дотогава
искам
да ме няма.

 

НЕВИДИМА

Харесваш ме
небрежна
и разрошена.
С отпечатък
от устни
на бузата.
С влажни очи
и траурно цвете
в усмивката.
Отдавна
изсъхнаха
очите
и розите.
И не мога
да се намеря.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments