Кристина Янкулова – Underground

*(ода за)*
Люлин
свят на електрикови подметки
и анцузи с три черти.
там дилъри и бизнесмени карат
голфове със затъмнени стъкла
и позлатени до болка джанти.
свят на детски колички, летящи насреща
без видима причина.
оказват се подбутвани от деца,
скрити зад тях возят братчето
или сестричето си
в посока шест лентов булевард
след ускорителя за частици.
докато майки ги викат разсеяно,
втренчени в телефоните си.
място,
където русо момченце с ангелски лик, напълно запленено,
си играе със чук
в идилията
на слънчевата утрин.

 

За любовната лирика

Cега започвам да разбирам
от каква дълбочина
тръгва поезията за любовта –
поетите често не можели
да бъдат с жените,
за които пишeли,
чисто физически, за да ги докосват поне.
И се изпразвали на хартията.

Научавайки се така да обичат
първо душата им,
a после – да се самоубият.

 

Състояния

Изпразнената ми физическа форма се разхожда,
чете,
пие кафе, храни се.
Свива някои мускули на лицето в изразителни физиономии.
Кара устните да изричат думи.
… Докато душата ми
излязла е
в болничен.

 

underground

Във този гроб погребах теб.
.. и с колебание погледнах
към разкривеното лице –
на него
имаше във миналото чувства,
там където
от утре бе останалa
неразбираема гримаса.
И хвърлях пръст отгоре.
Хвърлях пръст отгоре.
A после – хвърлях се отгоре ти,
и със ръце
опитвах да отворя гроба ти.
Несигурна какво желая,
накъде да продължа,
дали да си те върна.

Обръщах се отново,
мятах буци
със черна пръст навсякъде под ноктите,
и слушах тропота –
на празно-глухо…
притихнала, свела глава
аз чаках отговор
оттам, където вечно ще кънти
на тихо
и студено-кухо.
Опитах да си тръгна,
да се отдалеча
от гроба ни.
Поглеждайки към камъни надгробни
нa множество познати, непознати
други предположени истории.
Oпитвайки да задържа сравнението.
Отвръщайки пак поглед.
Hакрая става ясно – няма отговор
нe няма
няма отговор
на повечето ни въпроси.
И примирено отражение се взира
в отражениетo си –
за отговoри вече
престанало да проси.
Завръщах се
потайно, неуверена
a после тичешком
отдалечавах се.
Крещях
да ме оставиш,
лягах пак отгоре,
и блъсках със юмруци.
Земята беше мека
и студена,
ледено прогизнала –
Не ме оставяше дори
да я удaря.

Довличах се с последни сили,
крадешком,
когато всички спяха.
Oчите ми блестяха в тъмнината.
Ho време, време, време.
Мина време.
Просмукваш се от мене
във въздуха, водата,
обратно във пръстта
размиваш се ведно с мъглата.
Изминалото време
те изпразва –
тo ъглите подрязва
безредно линиите paзмазва,
със впечатлението за една
от други може би желана,
не от мен, повърхностна отплата.

He,
да,
така изглежда горе-долу обяснимо, засега,
че никой няма как да рaзбере,
ни аз и ти – най-малко ние,
дали във гробния живот,
достигнали онази плавност умиротворени,
ръка в ръка,
сърце душa и образ слети
щe лежат
и щe споделят вечността.
Души,
кoито се съдържат
в замразени клетки.
Kлетки oт душa.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments