Райна Вакова – Детството на смъртта

*
Ако ти покажа
надълго
и нашироко
тъгата си,
ще се влюбиш
в нея
и ще забравиш
за мен.

 

*
Пуснах кестенче
да пътешества
в джоба ти.
Листа завиха стъпките
дълбоки.
И корените ни избраха
посоката към птиците.

 

*
Детството на смъртта
си тръгва след думите.
Каква зряла игра
на сляпа баба
в Христовото мълчание –
имам чувството,
че няма чувство.

 

*
Натоварих всичко,
без което не мога
в една книжна лодка.
Срещу бавния дъжд,
срещу кръв и мартини.
Далеко, далеко…
под безпристрастното
небесно огледало.
То не знае защо и как.

 

*
В дланта на есента ни –
пясъчен часовник.
Невидимо изтича
болката.
Дъждът заспива
в чехлите пред прага,
улегнал като сито коте.
Люлее се в стъклата
палав залез,
разсейва всеки фокус
на окото.
Трамваите от релси
се спасяват.
На някой мост
разпява се животът.
Случайните таксита ослепяват,
а бялата ми рокля
в гардероба
с костюма ти танцува.

 

*
Заради времето,
което не ни се полага,
което е късно
и не е на място,
не можеш да ме изрежеш
от снимката на тишината ни.
Дали защото сенките ни губят,
луната я болят слепоочията?
Свалям градуси и минути
да не запалим къщата на куклите.

 

*
Уж винаги са същите,
а все различно те гледат.
Сънуват те най-светъл
в черно-бялото.
Изгубен като истина.
Така и така ще те спасят
между две мигвания.
Очите никога не лъжат.
Имаш ги,
а сякаш все ги чакаш.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments