Митко Ламбов – Ponte di Tiberio

Смях в страха

Ако ти си лошият клоун –
син на езерни поети,
защо захвърляш мантията на небето,
развенчаваш корен от земя,
разлюляваш морето и го правиш
корабокрушенец в нозете си,
а докато си гид сред щастието
храчиш кръв и изпитваш вина
от чудото да имаш родина
и мярката да бъдеш човек.

Защо като възвишен копнеж
се стрелваш
над грабливата инквизиция,
обявяваш нощта за предател,
търсиш сметка от екстаза на деня,
оставяш без усмивка
идеите на разума, а лилиите ти
цъфтят в чужди усмивки
маските ни да свалят.

Защо сам слагаш ризница
вместо да разголиш душата си,
оставяш да замерят духа ти
до смърт с фалшиви „Ах“,
въздигаш отминалите си изкушения
над свирепа статичност
и ориентираш младите ята
по поляни от увяхнали понятия,
щом извън религия и цивилизация
са символите на вечната любов.

Защо смирено коленичиш
пред думите, останали без сравнения,
пред симетрията на релефа от рими,
а се откриваш в стихове – стихии
и преди да извадиш
смъртоносната си безчувственост чрез изповед,
съшиваш парчета свещени реликви
в надеждата, че за миг ще бъдеш поет.

Защо преди да промениш света
излизаш през прозореца му,
плъзваш се по олука
за да те отритне на воля
зловещото мълчание на улицата,
тръгваш по крехката жизненост
на съдбата и като въжеиграч
балансираш между стръкове от комини,
за да ти се присмее окото
на едно поколение
или да благодариш на несправедливия живот,
че позволил е да те има.

Защо забраненият плод е толкова на ниско, се питаш, а вече си бил откъсван.
Защо обичта със страст те прави безсмъртен, се питаш, а вече си бил убиван.
Защо свободата да си сам
тежи повече от безтегловна светлина, се питаш, а имаш минало на котва.
Защо устойчивите нишки на злото
догонват плавните пътешествия в безкрая, се питаш, от висотата
на инвалидната си прозорливост.
Защо, ако слънцето е жълтък, а природата – белтък,
морала на печалбата
пословично мъти, реже и ни изяжда
се питаш, посланико на голите представи.

Защо докато човечеството се самоубива влюбено във вселената,
ти се самоубиваш влюбен
в човечността на едно момиче.
И докато си въздух
в езически библиотеки, защо
прочувствените ти амбиции
се съсирват в страх.
И как по дяволите, ще ти повярват
онези реки от хора,
които носят незнайно накъде,
зрънцето начало на всички начала,
щом ти замръкваш у дома по светло,
сучеш тъжен от душата си
и сънуваш, че си край.

О, ти лош клоуне,
сине на езерни поети,
как меко съзерцаваш в огледалото
идеалния портрет на своя убиец,
надбягваш него и себе си,
но не на спринт, а в поход
превземаш крепости от верни отговори
и пътя към вътрешността ти
е лице на добрина, което сваля
вдигнатата ръка на палача,
и защо във вежливата игра
срещу натрупаната безнадеждност,
ти избираш своя читател
за безлюден Бог на тържествата си.

 

„Due come noi“

Двама като нас,
кацат пред пекарните на 18,

напращели от желания
с кецове по дънки,

в чужди молитви не влизат,
но от ключиците си скачат,

цапват по нослето тълпата
и я вкарват в рогче,

отново в пресушени чаши
от просеко и розе се срещат,

прегръщат се в мелодия
от крайъгълен ресторант,

чудят се как да убият болката
в салфетка без драма,

очи в очи мечтаят,
със същностите си говорят,

в неоткрития гроб
на красива гатанка мълчат,

или хвърлят светлина
върху забързаните сенки

и отново, двама като нас,
двама като нас откриват.

 

„Via Corso d’Augusto“

Дървени два стола,
семпла маса
и празни чаши две
пред плаха свещ
в сън дълбок очакват
двама като нас
да седнат,
погледи да приведат,
без допир да се слеят
и халюцинации
да съживят, но дали
още звуците на прибори
– антични музиканти,
развълнувани вълнуват
чистите сърца,
а Купидон с галантен жест
зад адреатически букет
замита със салфетка
невидими трохи
и томболата подновява
за свободните
дървени два стола,
семпла маса
и празни чаши две
пред плаха свещ.

 

„Ponte di Tiberio“

Ако двама сънуваме
един и същи сън
и от песен
се въздигаме в танц,
а прегръдката ни
е по-сладка от живот,
има ли значение
кой е построил моста,
кой е скочил от него,
кои тайни течението е отнесло
и кой варварин ще се завърне,
един от друг за да ни отнеме,
щом сме вградени с лица навътре и отпечатъците ни гъделичкат
един и същи сън.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments