Стефан Гончаров – Ноември

*
ръцете ти потъват под тениската ми
китките ти скърцат в мен
пръстите броят ребра и чертаят карти
на една невъзможна география
защото тялото ми вече не съществува
а цялото е твое

 

*
кръстосаните й крака напомнят
разчленени паяци
и разгърнати сърца
белени с мраморни ножове
в сянката на ореол
от кръв и сперма
и ръцете й потъват
под полата на нощта
откъдето звезди изтичат
обезобразени
от тъмнината под ноктите й
тя е походката на смъртта
по зеницата на Бог
и когато се моли
златото гние
като стара икона

 

септември кърви или
вълнени нощи съхнат в дъжда

синът ми е вече на една година
и прохожда в съня ми
докато майка му
се изповядва на дявола

 

*
четеш наобратно
ненаписаните ми стихотворения
в навечерието на абортиралия ни живот
и под дрехите ти прозират
гласове и думи
изговорени с нож
защото кожата ти е мастило
а усмивката – змия
която пълзи в съня ми
и търси Бог

 

*
уличните кучета
се катерят по дърветата
захапали потни примки
случайни минувачи
протягат отхапаните си ръце
в опит да спрат случващото се
вятърът лае от безсилие
тишината опъва въжето
животът
пада от люлката

 

*
кръщавахме кошмарите ти
в легени пълни с мед
в църкви изградени върху
мраморни облаци
и празни ковчези
позлатени
от отстъпването на смъртта
плюхме кръв и светлина
докато се молим
за деформираното ти сърце
което се опитваше да изгрее
над черните пясъци на времето
но в обещанието на твоето присъствие
всичко изглеждаше напразно
преди да разберем
че цветята които ще покрият трупа ти
цъфтят на тъмно

 

*
стискам зъби
юмрукът ти обхожда
мраморната ми усмивка
облаци ближат
подутите ти кокалчета
с едно движение
смиряваш всяка красота –
устата ми е
разкъсан нар
увит в булото
което винаги ще носиш

 

*
замахвам с език към залеза
към памучните ти вени
които ще попият сълзите по ножа
когато разкъсам с устни
въглената ти рокля
и нощта изплува
в устата ми

 

ноември

всяка улица е
еднопосочен сън
от кофите изскачат
разфасовани облаци
и крилати коне
обезобразени от вятърът
разполовени от целувките на изгрева
и по периферията на утрото
новородени потъват
в месомелачки от светлина
пред очите на бременната стриптизьорка
която бавно танцува
по омекналите от тежестта й гърди
на светеца който я изнасили
и под токчето цъфтят
макове от бледа плът
обвити в мрежа от солени ребра
и кипящи сухожилия
в които дяволът се оплита
докато вика линейка
която вече е катастрофирала
в последната горяща църква
пощадена от есенните дъждове
и от огъня подават ръце
надървени монаси
и безполови воайори
защото от ада се излиза
когато хванеш Бог за гърлото
и го издърпаш към себе си
със страх и трепет
винаги надолу

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments