Ивайло Мерджанов – Две поеми от нищото

ДА ОБИЧАШ

Позагуби ли пътя —
роди ли мечта
та в огън да стъпя
под тая луна

Намери ли смисъл —
да олекне нощта
престани да описваш
само таз пустота

Има птици — съдби
залюляни в лазура
силен пламък бъди
и недей се страхува

Ти рисуваш света —
познаваем и тих
не рискуваш в нощта
между всичко и нищо

А съня ти го знам
и остава ти — кръст
в небесата натам
или в земната пръст

Тя на всички е майка
наша бъдна съдба
хоризонта мистичен —
в мене светло изгря

А морето реве —
нека всеки да бди
нека с тебе живея
моя път да си — ти

Моя цел и посока
запламтяло море —
като смърт е жестоко
твойто тъмно сърце

А стихът ми е кратък
от ефира — по-чист
ще премина оттатък
като спомен лъчист

Нека слънце да има
да засвети — любов
всеки миг е до тебе
и последен, и нов…

Всяко малко мечтание
пее, страда, гори
за живота — страдание
с болестни самоти

Отчуждения звън —
като вятър игрив
из мъчителен сън
с най-печален мотив

Ти си истина бяла
снежна песен и зима —
който всичко е дал
чиста Вечност ще има

Аз съм твоя съдба —
стих прощален и жив
като бурна вълна
през живота фалшив

И ще стигнем небето
щом удари часът —
и замахнал с крилете
ще премина отвъд

Колко мъки в нощта
аз изстрадах по тебе —
моя стих е игра
и е в минало време

Ти си мъничка сврака
черно-бяло перце
а глупака те чака —
и копнее за теб

Пише, диша, надява се
вярва, плаче и мре
с лудостта си се справя
и се справя добре

Който люби — немее
който пада и става
който тихо се смее —
обичта продължава

А мигът е протяжен
той е тънко конче
и обтяга се леко
от земя до небе

Нека Господа съди
всеки смъртен човек —
зная само че любих
и ще мина отпред

Като вятър препускам
в тоя призрачен град —
имам огнени чувства
и мечти — звездопад

Тя е есен мъглива —
тъй се влива река
във морето — щастлива
че свободна е пак

Тоз елегиен стих
тая зла пустота —
тоя изгрев мъглив —
тая черна съдба,

тия огнени строфи
суета в суетата —
не живот — катастрофа
ти предлагам сега

Ти мълчиш и се смееш
златно хубава днес
а в сърцето живее —
експлозивната смес

Океан от тъги —
и страхът е реален
любовта ми пламти
с пламък ярък и ален

Не е птица и сън —
тя е само жена
и венеца от тръни
ти подава сега

Замълчи, замълчи
не прави паралел —
аз съм смъртен човек
сам по себе си цел

И от мигове — дъжд
завалява в нощта
нека грешният мъж —
коленичи в калта

Упование, вяра —
и утеха — в душата
да изпросим сега
но мълчат небесата

Знам — обича ме тя
Знам — нелепо живях
да се влюбиш в нощта
е направо за смях

Епитафия дълга —
стихотворен брътвеж
и удачните рими
на валеж и копнеж

на отново — любов
на страдание — слово
и стихът е готов
като чаша с отрова

Всичко аз споделих
позасмейте се вие —
думите наредих
и в небето се крия

За живота — поема
на изгнание живо
Господ дава и взема
ти стоиш мълчаливо

Стих до стихът
в самота — редове
и ни следва Духът
блудните синове

Светлина в светлината
като вечна любов
да, това е мечтата
на самотния бродник

И не мога да спра
и ще тичам до края —
и ще стигна върха
щом за обич мечтая

А целувката — век
гордостта, пропастта
щом си смъртен човек
и си пръст от пръстта

Няма смърт, нито стих
пещерата е празна
в любовта се родих —
не живея напразно

Ти ръката подавай —
зная смисъл, че има
ако трябва — предавай
но Спасение има

И те гледа Нощта —
с тия нейни очи
и със нежна ръка
разпилява мечти…

А сърцето ù бие —
но душата боли —
ще преминем и ние
векове и мъгли

И се раждаш за обич
и обичаш, и бдиш
и от мъката — слово
знаеш как да твориш

Отчаяние — спомен
Отчаяние — миг
Отчаяние — ново
Отчаяние — вик

Отегчение — блян
без трагичния изход
и си в мъката — взрян
пред нелепия изкоп

Няма смърт, самота
даже стихове няма…
Няма вечна тъга —
само радост остана.

 


ДА ПРИТЕЖАВАШ НОЩТА

Ревност не стига —
кървеше нощта
и пламтящия знак
вечерта очерта

И не чакай любов
откажи се навеки
самотата предлага
по-преки пътеки

Ти иди до ръба си
попитай и бездната
няма щастие тук
това е последното

Има мрачно небе
с гнева на морето
нека хаоса бди —
над реда в битието

Като огън бъди
вечно пламък игрив
остани като вятър
тихи златни лъчи

И не питай за време
и място, и час
Бог душата ще вземе
на всеки от нас

Любовта те избра
победител да станеш
всичко вече го знаеш
не забравяй дома

Кой ще бъде поет
кой ще стане летец
а сълзите — камбанки
не, не бяха дъждец

Само стих ти остана
ти почакай, поспри
може би ти остават
шепа звездни искри?

Може би ти остана
празнота, пустота
може би ще откриеш
и дори любовта?

Няма кой да се сети
за тебе в тъмата
тъй свещта догорява
тъй приключва борбата

И не можеш и друго
ти да сториш сега
тя на други жената
ще остане в нощта

Отчаяние светло
ти при мене — ела!
Като всичко поети
да горим в самота!

Тоя стих глупав
за какво ще ти служи
щом ковчега похлупят
и в трапа те положат

Кой ще бъде поет
кой ще стане летец
а сълзите — камбанки
не, не бяха дъждец

А очите големи
тука тегля черта —
нека другия гледат
с тая светла искра.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments