Анита Велева – Жестока

На вратите висят сини панделки. От мъртвите морета зад гърба ни. От влажните от котешка омраза очи. Бих искала да замразя тези дни, под които паветата шават като дребни шарани. Тези дни, в които минали чувства допират глезените ми като мумии. Аз съм уязвима, Господи. Знаеше ли го, когато ме създаваше? Родена от искра, така бих искала да си отида. С първото съмнение във фактите, които ме крепят. Чупливи като ноктите ми. Водя все по-избирателно войните си. Не разпознавам враговете и им подавам чаша вода, протягам им ръка. И плача над изкривената вина в образа си. Бих искала да разговаряме като живите, без сложна реторика. Да изхвърля онова стоманено корито на твоето съчувствие. Пръстите ми разкъсват паяжината, докато достигнат детството. Как изглеждаше болката тогава? Като сън към нещо хубаво. Като Бог, на когото не противоречах. Уморена съм да властвам. Изваждам карамфилите от вазата в дългия ти коридор и ги стъпквам като лениви червени змии. Някаква горчива струя потича у мен. Сплитам пръсти в кестенявите си коси. И не смея да вляза при теб. Толкова страшен е онзи умивалник, над който губя зъбите си, устните, пръстите. А после те поглеждам с песъчливо лице. Чакам те да влезеш като малка приказлива лодка в празнината на сърцето ми. Като дребен старец в бяло. Чакам те независимо как. Само театърът не мога да понасям. Затова все по-често посягам към рома. Пия го, докато секна в онази точка на безразличието. На своенравието. Като питомна змия отвивам ръцете ти и те пускам да се изкъпеш. Да поговориш на воля за своите Богородици. Не те научих на нищо. Моята безхарактерност прилича на помийна река, от която вадим приборите си сутрин, в която потулваме греховете си. Чудя се в коя своя изповед ще пропусна лъчи. Ще изпъна бяла покривка и ще подредя зюмбюли в малка вазичка. Ще се смея кокетно зад нея и ще поставям салфетки под всяка твоя мазна мисъл. Заприличала съм на далматинец от петната ти. На изранено чудовище, което си подбира късни влакове. Пътнически. Безцветни селища, в които губя сърцата си. Девически и неми. Сухи и безчувствени. Тъканта на лицето ми е все още гореща. Един господин в кафяв костюм и изострени черти измерва отверстията на младостта ми и ми предлага топло бъдеще. Стабилно като гилотина. Царствено като пружината в мен, която изразява гордостта ми. Той ми предлага онази съвършена, коварна ,ненавистна сметка, която може да съществува между двама души. Да очертая дома ни и плата за роклята си с креда. Аз искам костюм съвсем като неговия. И пластмасови братя , с които да пия. Край които да плача. И които да се сбиват за мен. Аз искам своите демони в онова тихо учреждение, пред което погледът ми често застива, а времето изостава. Там растат кипариси и никога не е много студено. Там аз зная безпощадно добре, че съм свършила. Но продължавам онази имитация на своята човешка кръв в облата си сянка. Търкалям ютията върху застланата в безкрая кожа. Структурирам лицето си, така както си го запомнил ти. Заглаждам премеждията, отварям страдалчески нотки в очите. Ела и ме посрещни, тук между кипарисите като някакъв нечуван Папа. Аз нося Рим в гласа си. Поискаш ли да си отида, градът ще бъде под вода. Аз съм бялата сянка на моста, която разтваря щастие по гръбнака ти, която разбърква своята доза лепило. Скоро ще заспя под матови криле. Аз съм неизбежният символ на страха ти от живота. Сърцето ми е заприличало на великденска кошница, в която си оставил обувките си след бурна нощ. Купил си ми и копринено ветрило, което стои неразопаковано. Ти чистиш праха от портрета ми. А помниш ли от колко години ме няма? Не искам да се чувстваш виновен. Не искам да мислиш за мен като нещо пожертвано, нещо свършено. Не мога да разтворя ръцете на слънцето. Не мога да се съблека в банята на разплаканите ти очи. Да стоя зъзнеща и мокра. Но все още мръсна. Много мръсна. Не зная с какво си ме откупувал от този свят, но когато се върна, аз ще спя кротко до теб. Ще докосвам раменете ти, топлата конструкция на тялото ти с вниманието на жена, която е чакала дълго това. Но ще бъда жестока. Много жестока и студена в помислите си. Ще те помоля да ме пуснеш. Така както се открехва прозореца на жерав. Моята жива плът и мъртъв дух се отдалечават. Търся своя извор, знам, че в него ме дебнеш като кръстник с камък. Зная, че премазана и окървавена съм достатъчно твоя. Спечелена. Но този път просто ще си поговоря с теб. Защото водата не е питейна. Водата е завръщане от някакво далечно изпарение на онзи юли, в който бях поантата на себе си. Като водно конче, което разтегля тялото си, смъртта бележи граница. За първи път облякох роклята, която друг уши за мен. За първи път оставих лицето си естествено старо и бясно. Косите ми са пълни със слънце, но това не променя омразата. Не поставя ново начало на любовта, която всеки ден ме поглъща и смила, извайва ме до най-малкия нокът. Започвам да гравирам името ти върху капаците на шахтите. Да влизам в градския часовник и да оставям по капчица кръв и парче сирене, което ще привлече гарваните. И теб, твоят излъскан силует, когато се изкачваш с асансьора. Набираш скорост. Издуваш платната на моите облаци. И влизаш в декоративния пясъчник с онези диви дръвчета, които селектираш. Подготвяш ми рай, в който да се завърна. Не знаеш, колко съм трогната. Колко съм безразлична. Колко приличам на теб.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments