Анна Чонгарска – На дъното

*
Понякога спирам
да виждам,
да чувам.
Спирам.
Просто пулсирам
като набъбнала вена –
прокарвам топлина.
Не се вижда нищо
напред,
нито назад,
защото всичко е
точно в този момент,
сега.
В тази секунда се разливам
отвъд мене,
за да потърся тебе –
един бряг,
който да залея
с водите си,
да открия така земята
в себе си,
на дъното,
на дълбоко.
Оттам пак нагоре
да тръгна
към теб.

 

*
Тленността ми е аларма.
Имаш време,
нямаш време,
ми напомня
в циклично отброяване.
Аларма, която ме иска будна
преди да заспя.
Тленността ми е
тиктакащо обратно отброяване.
3, 2, 1.
Лека нощ…

 

*
Настръхналите косъмчета
по ръцете ти
са поля от златна пшеница
на залез слънце,
по които се разхождам
с върховете на пръстите си.

 

Строим кула с вити стъпала
и много етажи.
Ред по ред градим,
докато не се озовем
на върха й,
за да огледаме света отгоре.
Удобно настанени там,
политаме надолу.
За миг сме птици,
веднага след това
сме просто хора,
инкрустирани в неравностите
на паважа.

 

Небето се пропука
и започнаха да валят
всички молитви,
изречени и неизречени,
напоиха земята,
посивяла от забвение.
– Има Господ! –
си казаха някои,
а други се скриха от дъжда.
Всеки си търсеше своето,
изгубено нагоре,
само че го диреха в калта,
откъдето бяха произлезли.
Спомниха си за майките си
тогава…
И от калта изровиха децата,
които са били.
Хванаха ги за ръка
и ги поведоха обратно
към майчините утроби,
за да започнат оттам наново.
Защото там е истината,
която бяха забравили,
а от нея се бяха родили
на този бял свят.

 

Два пъти в годината полудявам.
Просто се подхлъзвам по острието на ръба
и политам надолу,
но свободна.
Още по време на падението
от мен се късат парчета,
а на дъното се счупвам толкова ситно,
досущ като пясък.
Тогава на душата ми не й остава друго
освен, като жива вода,
да залее остатъците от мен –
да ги събере,
за да се създам наново,
преродена.
Май трябва да полудявам
по-често.

 

„Ще те викам,
докато си дойдеш“ *

Там долу,
в недрата,
в най-тъмното
и дълбоко,
когато потъна цялата
и изгубя светлината,
ти ми обещай,
че ще ме търсиш и викаш.
С въжета от любов
ще ме издърпаш
от мочурищата на душата,
където съм се скрила от страх
да избера път.
(Докато се търся,
съм се изгубила, знам!)
Обещай ми,
че ще ме викаш,
докато си дойда.
Бъди моят Орион,
който ще ме върне у дома.
Защото аз ще бъда твоят!

* „Романът на Лизи“ от Стивън Кинг, 2005

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments