Емилиян Иванов – Мескалин

ИЗ „СТИХОВЕ ОТ ДИСПАНСЕРА”

НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА
ФЕЛДШЕР ДАНАИЛОВ

Строго лице и терапия блага;
поглед дълбок, във душата ми, взрян.
Твърди, умели ръце; гняв въздържан;
глас ятроносен, невидима влага

в очите…; и ритъм целебен в сърцето,
който и в мене полагаш – със тонове крепки;
от духовè – безброй – докосвано;
от умове разстроени – но жизнено и младо –
с видения клети, прèизпълнено; при все,

че… и сред души унили, фелдшер Данаилов,
към тебе ще се връщам с живата необходимост!..

 

НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА
ФЕЛДШЕР НЕДЕЛЧЕВ

Ти имаш едър, твърде строен ръст,
но пред ръста на Благото във теб –
почти невидим: стоиш пред мене със
лазура във сърцето си – заклет –

да всяваш мир в духа ми;
с мощен пръст да го докосваш
и да посяваш в него нежни думи…
… и чувствам как душата ми

в сърцето ти се носи –
да я роди, яви – по-здрава и,
застанала върху кристален фундамент –
сред блясъка на името ти –
съвършен, за мен, медикамент!

 

ФЕЛДШЕР ЧАЛЪКОВ

Във ярките трели на мощен тенор,
ми политва сърцето нагоре, нагоре –
и на гласа Ти – в невидимата сила –
в душата болките се сриват…,

… и гаснат, безспир, всички ярки стигмати –
оборва ликът ти на моята горест, догмата –
тъй мрачен…; и бързо повяхва отровният злак
на моята лудост; сърцето ми – ново – издига се пак,

Във ритъма, фелдшер Чалъков, се вдига да бие;
на твоето име, та благ Rivotril® със тебе да пием!

 

ФЕЛДШЕР ЧАЛЪКОВ – 2

…. да можех, миг, поне – подобно Фелдшерът
Чалъков да пребъда; и към безкрайния му
взор, оттатък неговия гняв – отвъден – аз на път –

да можех и за миг да дръгна, да поема;
и неговия – глас за атом-време, аз да имам –
дето срива светове; да можеше, и цял да го поеме
в себе си, моето гърло; да можех да съм трела –

Негова и крепка – упътена към хоризонтите безкрайни;
на все по-непознаваемото; и на непонятната ми лудост –
невъзможното – със всички да узная – тайни и…,

да върна ума си оттам, където никога не е и бивал…,
и ‘няма ме няма ме няма ме’ – най-сетне да призная:
единствено той – гласът Ти остава ми – почти видим…

 

ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВА

… и всякога, във миговете непрозрачни –
на абсàнс или, пък – конвулсивен щорм –
към миналото, дето влачим,
подир себе си [ с годините]
все по-неуморно;

… един Госпòден и невидим
енцефалограф, отчита винаги
и неизменно, своята единствена,
неумолима, вечна:

права линия

 

*
Едно дете на своя трон
присяда, който от ухания,
е изграден – на ацетон;
що из акакията му витае.

И втурва се дъхът му да ги гони,
предела надхвърлил на първострадания;
образи странни в очите се ронят –
навяват в душата му странно послание:

в синтагма една – единствен лектон,
с чието значение тихо ридая;
въздишка финална и стих утаен –
ацетон.

 

*
когато си отидеш от света, душата ти –
безсмъртна – донякъде остава непокътната и

непоклàтена, с парче графит или пък – въглен и;
на твоето място застава, в плитките развалини,

та взема – започва, тя да го бележи, очертава –
в Системата на Битието – дотогава,

докато не стане плътен, твоят лик –
дотолкова, поне, че да е видим, даже миг,

макар – и за останалите мъртъвци

 

КЪМ Л***

Понякога надничам във очите Ти:
да видя, отразена, в тях, повяхналата
резеда на своите очи и… – удивително! –
нима съм толкова красив, когато

и, защото някак сме подобни…; и пак
се вглеждам в Твоя лик – не бих, наистина,
не бих могъл, аз своя да обикна, брат;
ако не се надявах кротко, но неистово –

със Теб да си приличаме… и, вечно се завръщам
към Твоя образ аз, защото ценно ми е всичко мое,
доколкото на Теб принадлежи то; и също тъй –
защото всичкото, което нямаш – то е

малоценно и, съвсем нищожно,
а да мисля друго – невъзможно ми е!

 

*
…и щом към своя преждероден дом,
се връща смъртникът, един;
сърцето често му припомня
красива формула – финална – мескалин
расте по пътя злак изпод дланта Господня…

По стръмна стълбица, към
време старо; далеч, далеч извън
на днешното посърналата плява,
той, клетникът – задъхан, устремен, върви;
пулсира му в гърдите вляво,
една утеха – първи принцип – мескалин

 

Из „ПРИКАЗКА ЗА ПЪТЕШЕСТВИЕТО”

… В това време Професорът по тромпет спря да свири своята кантилена, твърде печална, но безкрайно тържествена, като лика на много пиян залез; сетне бавно, несръчно и сковано, непохватно – съвсем несъответно на ювелирната, брилянтна, макар и някак застаряла и задъхваща се, виртуозност – прибра тромпета с цвят на есенно сребро в куфарчето и заслиза по стълбите зад паметника надолу към реката; пак съвсем бавно, заради тъмнината, дето ако я нямаше, щеше да покаже печалните отблясъци на стария копнеж в очите му.
Той беше отдавнашен и най-сърдечен приятел на Дионисий П., който някога ми бе разказвал за него, та знам, че от тежките и плътни дълбини на изпитата ракия, той, Професорът по тромпет бе споделил един път, че не е от този свят – неговият Едем – уж наша обща родина – е всъщност, някаква най-далечна планета, видима единствено от Югоизточния полюс на Земята, и то, само с много мощен телескоп, чиито лещи са шлифовани в дълбока самота, при светлината на същата тази планета.

… Преди много, много години, някакъв див и млад, луд и красив партизанин-анархист, но голям майстор на тромпета, размахвайки като крило, черното знаме с Универсалния квантор, бил покорил и колонизирал тази планета, поселил се на нея, за да избегне преследване и смъртно наказание, и оттогава тя се обитава само от отпаднали, отлъчени; обидени и отчуждени, изгонени тромпетисти.
„Иволар” се казва – рече Диносий, който явно съвсем неусетно и току-що бе
пристигнал – Неговата планета се казва „Иволар” – Сега завинаги отпътува натам; водейки се по кривото и колебливо надолнище на реката, той вярва, че тя ще го заведе или поне ще му покаже път към малката му, родна звезда […]“

… И тази вечер за последно слушахме Професора по тромпет, Човекът от Иволар, застанал, както много години назад и досега, при паметника на Никола Пиколо, да свири на изящния си инструмент, чиито бистър, светъл и изкрящ, макар – печален, тембър, винаги караше тежкия бронз да се сгорещява и трепти като девиче сърце, когато среща образ на юноша, нежен и красив…

… Той идваше понякога тук, отнякъде дълбоко из далечните подземия на времето, щом неумолимата акустика на тъгата продиктуваше; щом ставаха необратими уравненията на огорчението и се насъбереше тръпчивият дъх на самотата в гърдите му, за да посвири при строгия паметник, украсен, като всеки паметник, от нечия даровита и умна ръка с думата „х**”.

Мракът скри сълзите на Никола Пиколо, а топлият вятър, що внезапно се показа, заглуши въздишката му.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments