Айча Заралиева – Последните звезди

*
Слизам по вита стълба
надолу,
за да вдигна поглед
към теб –
скрил си небето
в шепите си,
а очите ти
са последните
звезди.

 

*
Будя се от стъпките ти в тъмното.
Романтично е –
като предложението ти да сме заедно
заради физиологията,
анатомията
и други човешки дадености.

 

*
Прибирам всички болки
там, където им е мястото –
в междуклетъчното пространство
на мислите ми,
далеч от жадните погледи на всички
воайори.
Прикривам малките бръчици,
изсечени плитко на лицето ми,
с маската на усмивките си,
за да бъде денят ми различен
от разплаканите ми нощи.

 

*
В началото на есента
България е сива.
Дърветата са остарели преждевременно.
Слънцето се крие уморено
зад високи планини,
а хората крачат с дълги, уморени погледи.

 

*
През отворения прозорец
долитат чужди стенания.
В мрака отвъд моя дом
някой тръпне,
разкопчава копчета,
сваля риза,
мачка яка
и се разтваря в поглед,
посипан с ресници
и полуотворени устни.

 

*
Любовта ти
е шепот в съня ми,
въже, за което се хващам,
за да изплувам
от миналото.

 

*
След две години,
щом още мисля за нас,
дали те обичам
или всичко това
е признак
за начална деменция?

 

*
Есента вали отгоре ми –
сякаш иска да се любим.
Бягам от падащите листа,
за да ти остана вярна.

 

*
Още преследвам вятъра
и спомените си от теб.
Защо ме зарази с вяра
в справедливостта,
щом дори и ти
плащаш комисионна
за по-светло бъдеще?

 

*
Господи, благодаря Ти,
че все още виждам
как изглежда тялото ми
и не се вмъквам
в тесни рокли,
рамки, по-малки
от габаритите ми,
обувки,
излезли от мода,
коли,
спрени от движение,
партии,
забранени със закон,
подземия,
превърнати в гробища,
мазета,
заринати от плъхове
и отходни ями – обитания
на старите алкохолици.
Господи, благодаря Ти
за късогледите очи
и откритото съзнание,
с които намирам
своя път!

 

*
Днес държах едно бебе в ръцете си.
В очите му блестяха
Вселени.
В утробата си
почувствах желание
да стана майка
на първородния ти син.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 5, ноември, 2017

Comments

comments